Когато стигнах до стрехата, изведнъж разбрах, че няма начин да се изкатеря на нея, цялата ми сила отиде за изкачването. Повисях така, прегърнал улука около пет минути, после на фона на лилавото небе се появи кръгла глава с бомбе, Маса ме хвана за яката и ме дръпна на покрива.
— Благодаря — казах задъхан.
— Моря, няма засто — поклони се той, застанал на четири крака.
Запълзяхме към другия край, където Фандорин се беше проснал по корем.
Залегнах до него — нямах търпение да разбера какво наблюдава.
Първото, което видях, беше червеникавата ивица на залеза, набодена с черните игли на камбанариите. Но Фандорин не гледаше небето, а една старовремска клюмнала къща със заковани прозорци на отсрещната страна на улицата. Личеше, че някога тази сграда е била хубава и здрава, но е овехтяла, неподдържана, и се е накривила на една страна — такива са по-скоро за събаряне, отколкото за укрепване.
— Тук в началото на века е била кантората на братя Мьобиус, търговци на вино — зашушна ми Фандорин и аз забелязах, че докато шепне, изобщо не заеква. — В мазето има много дълбоки винарски изби. Доколкото знам, са побирали към хиляда бъчви вино. Французите през дванайсета година пили, що пили, другото излели. Цял винен ручей потекъл до река Яуза. Отвътре къщата е изгоряла, покривът се е продънил. Но избите са оцелели. Там е резиденцията на Чукана. Виждате ли онзи юнак?
Вгледах се и видях, че от улицата отбива полегат път към портата, която беше много по-ниско от уличното платно. С гръб към портата стоеше някакъв младеж със същата фуражка като на Фандорин, и люпеше семки.
— Часовият? — досетих се.
— Да. Ще почакаме.
Не знам колко време продължи очакването, защото хронометърът ми остана в ливреята (ето още нещо за списъка на загубите: сребърен джобен часовник, награда, за него най ми стана жал), но не час и не два, повече — даже бях позадрямал.
Внезапно даже не чух, а по-скоро усетих как Фандорин се напрегна целият и мигом забравих за дрямката.
Долу се чуха приглушени гласове.
— Шило — каза единият.
— Шлюпка — отвърна другият. — Влазяй. Неква пусулка ли носиш?
Не чух отговора на този неразбираем въпрос. Отвори се и пак се затвори врата, направена в портата, пак стана тихо. Часовият запали цигара, лачената му козирка проблесна матово на лунната светлина.
— Отивам — прошепна Фандорин. — Тук ме чакайте. Ако ви махна, идвате.
След десетина минути до портата се приближи с нехайна походка тънък силует. Завъртя глава и с пружиниращи стъпки се спусна до часовия.
— Живо-здраво, москва. Стената ли варджиш?
Това естествено беше Фандорин, но в говора му по непонятна причина се беше появил полски акцент.
— Я си върви по пътя — враждебно му отговори онзи със семките и пъхна ръка в джоба си. — Или да заиграе ножът?
— Защо нож? — засмя се Фандорин. — Дай шило. Шило, разумеш?
— Що не кажеш — измърмори часовият и си извади ръката. — Шлюпка. Ти кой си, полски? От ония, варшавските ли?
— От них. Тъжшя Чукана.
— Нема го. Днес нема да идва. Рече: утре вечер — бандитът сниши глас (но в тишината пак се чуваше) и излюбопитства: — Верно ли фантетата са бастисали вашия главен?
— Така е — въздъхна Фандорин. — И Близна, и още тшима юнаци. Къде е Чукана, а? Спешно ми тшябва.
— Не ми докладва. Сам знаеш, полски, какви бъркочи стават. Шари нейде си, от сутринта не съм му видел очите. Но утре железно е тук. И на всички ни е наредил да сме на линия… Вие имате ли още много хора във Варшава?
— Та тшима — махна с ръка Фандорин. — Вацек Кривия ни е главатар сега. А вие?
— С Чукана седем. Кво ще става утре, не знаеш ли?
— Тц. За них сме помияри… Как те викат, москва?
— Кода. А тебе?
— Стши. Дай лапа.
Двамата си стиснаха ръце. Фандорин се огледа и каза:
— Вацек дробеше за някакъв дофтор. Чувал ли си го?
— Не, за дофтор не. Чукана за некъв голем човек рече. Аз му викам: къв е тоа? Ама казва ли ти. А за дофтора не съм чувал. Къв дофтор?
— Знам ли. И Вацек си трае. Значи го няма Чукана?
— Нали ти редим — утре вечер. Влез де, виж се с наште. Само че при нас, Стши, не е като в другите свърталища, пиячка нанай.
— А едни карти?
— Бегай бе. За игра на карти направо гушваш букета. Чукана ще муне с ябълката в плювалника. Чувал ли си за ябълката?
— Че кой не е чувал… Не, отивам си. При нас е по-гот. Значи утре вечер, викаш.
В този момент удари часовниковата кула — откъм немската църква, която тъмнееше смътно в далечината. Изброих дванайсет удара.
10 май
— Е утре по същото време — каза Кода и кимна в посока към църквата. — Чукана каза точно в полунощ. Аре, полски, пак ш’са видим.