Ахнах, скочих и едва сега се сетих, че все още съм освободен от домакинските си задължения — те временно са поверени на Сомов. После се заслушах и установих, че в къщата цари пълна тишина.
Естествено. Всички бяха легнали толкова късно, че очевидно още никой не беше станал.
Измих се, преоблякох се, минах през служебните помещения и установих, че поне слугите не спят и масата е готова за закуска.
Излязох в двора да проверя дали и каретите са подготвени, а пътем свърнах и в градината да откъсна лалета за Ксения Георгиевна и теменужки за мадмоазел Деклик.
На поляната срещнах господин Фандорин. По-точно пръв го видях и машинално се скрих зад едно дърво.
Ераст Петрович си свали ризата, направи някакви странни движения с ръце, изведнъж подскочи и се хвана за долния клон на явора. Полюля се, после взе да прави някакви фантастични движения — прехващаше се с ръце и прелиташе от клон на клон. По този начин направи пълна обиколка на явора, повтори я още веднъж.
Не можех да откъсна очи от стегнатото му мускулесто тяло, изпълнен с пареща, абсолютно непривична за мен дива и безсилна ярост. О, да бях магьосник, на момента щях да превърна този човек в някаква маймуна — да си скача тогава колкото си иска по дърветата.
С усилие откъснах очи и се отвърнах от него, та в същия миг забелязах как пердето на един от долните прозорци се отмести — май беше стаята на мистър Кар. Веднага съзрях и самия англичанин. Той не отлепваше поглед от Фандориновата гимнастика, прехапал устна, пръстите му гладеха нежно стъклото, а на лицето му се бе изписал копнеж.
Денят, започнал тъй късно, се точеше с мъчителна мудност. Опитах да се разсея с грижи по къщата и подготовката на предстоящите приеми, срещи и церемонии, но скоро се отказах от всички отговорни дела, защото трябваше да се отнеса към тях много съсредоточено, а мислено бях безкрайно далеч от обсъждане на менюто, лъскане на сребърните прибори и проветряване на парадните мундири и тоалетите.
Така и не успях да обменя нито дума с мадмоазел, защото неотлъчно до нея се намираше Карнович. Той й обясняваше нещо за поредната среща с похитителите, а в два следобед качиха гувернантката в каляската и я откараха — видях я само в гръб как с гордо вдигната глава слиза по външните стълби. Носеше чантичка, в нея вероятно малкия брилянтов букет, прекрасна изработка на придворния бижутер Пфистер.
Когато мадмоазел потегли, аз седях на пейката в компанията на мистър Фрайби. Малко преди това, изгарян от тревога, излязох да се разходя, та видях на полянката английския иконом. Този път не беше с книга. Просто седеше и блажено мижеше към слънцето. Видът му беше толкова спокоен и безметежен, че спрях, обзет от ненадейна завист. Ето единствения човек в цялата къща, от когото лъха на нормалност и здравомислие, си казах. И внезапно ми се дощя със същата наслада като него просто да се порадвам на хубавия ден, да поседя на затоплената от слънцето пейка, да подложа лицето си на лекия майски ветрец и за нищо, за нищо да не мисля.
Сигурно по някакъв начин британецът отгатна желанието ми. Той отвори очи, учтиво приповдигна шапка и направи приканващ жест — не бихте ли желали да седнете и вие. Какво толкова, си помислих. Поне малко да си успокоя нервите.
Благодарих („тенк ю“) и седнах. На пейката наистина се оказа прекрасно. Мистър Фрайби ми кимна няколко пъти, аз на него, този ритуал напълно замести светския разговор, за какъвто в измъченото си състояние надали бих имал сили.
След като каляската понесе мадмоазел Деклик към „Волхонка“, в храма „Христос Спасител“, аз пак се развълнувах и не си намирах място на пейката, но бътлърът извади от обширния си джоб плоско шише, обвито с кожа, отвинти сребърното капаче, наля в него някаква кехлибарена течност и ми го подаде. Той самият се канеше да отпие направо от гърлото.
— Whisky — обясни ми той, забелязал моята нерешителност.
Много бях чувал за тази англосаксонска напитка, но никога не бях я опитвал. Честно казано, аз изобщо не употребявам силни спиртни напитки, а и не силни — по чашка ликьор два пъти годишно — на Великден и на именния ден на Георгий Александрович.
Но Фрайби с такова удоволствие надигна шишенцето, че и аз се престраших — отметнах глава и изпих на един дъх съдържанието на капачката, както лейтенант Ендлунг пие ром.
Все едно пила ми раздра гърлото, от очите ми рукнаха сълзи, не можех да си поема дъх. Ужасен се обърнах към коварния англичанин, а той одобрително ми намигна, сякаш се радваше на жестоката си постъпка. Как може да се пие тази гадост?