— … Не, ваше височество… Освен… — мадмоазел присви очи. — Мишел по-рано никога не е говорил насън. Подозирам, че вчера са му сложили много силна доза опиум и той още не се беше събудил.
Павел Георгиевич изстена, а аз неволно свих юмруци. Трябваше да освободим Михаил Георгиевич час по-скоро, докато този дяволски Линд не му е съсипал здравето!
— Анинският аграф! Този негодник имал много изискан вкус. Какво ще ни каже проницателният господин Фандорин? — саркастично попита Симеон Александрович, доколкото си спомням, за пръв път се обръщаше директно към бившия чиновник за специални поръчения.
— Ще съм готов да изложа идеите си след утрешното пътуване на мадмоазел Деклик — отговори Ераст Петрович, като си позволи дори да не извърне глава към негово височество. И полугласно, сякаш на себе си добави: — Шепнешком? Това е интересно… Моля ваши височества за разрешение да напусна — щракна капачето на часовника си. — Вече е девет, а тази вечер имам още някои неотложни задачи.
Да-да, спомних си. Сбирката на бандата на едноръкия.
Престорих се, че трябва да изнеса препълнения пепелник, и настигнах Фандорин в коридора.
— Ваше високородие — помолих го и се насилих да му се усмихна умолително. — Вземете ме с вас. Няма да съм ви в тежест, може дори да съм от полза.
Това конте ми беше безкрайно отвратително, но сега подобни дреболии не бяха от значение. Знаех, че няма да мигна тази нощ и все ще ми се счува жалното гласче на упоеното дете. Напълно е възможно Карнович да е прав и Фандориновият план да е пълна глупост, но всичко е за предпочитане пред бездействието.
Ераст Петрович ме погледна в очите.
— Добре, Зюкин. Вчера разбрах, че не сте страхливец. Щом искате, елате с нас. Надявам се, разбирате в каква опасна операция се набърквате?
С японеца останахме зад ъгъла, Фандорин продължи сам.
Леко надникнах и го гледах как върви с пружиниращата си походчица насред уличното платно, пак нагласен като бандит от класа. Месечина озаряваше небето, остра и огъната като ятаган, и нощната хитровска улица се виждаше така ясно, сякаш светеха улични лампи.
Фандорин се спусна към портата за избата и го чух как попита:
— Кода, ти ли си?
Не разбрах отговора.
— Аз съм Стши — от варшавските апаши — весело рече Ераст Петрович на невидимия от моето място часовой. — С Кода сме авери, като побратими сме. Вашите сбраха ли се? И Чукана ли дофтаса?… Бе знам паролата, знам я… Сега…
Чу се рязък звук, сякаш някой цепеше дърва, и Маса ме побутна: хайде.
Претичахме през откритото пространство и се спуснахме надолу. Фандорин се беше навел и оглеждаше вратичката, врязана в портата. До него опрян на стената беше зинал като извадена на сухо риба перчемлия юнак с помътнели очи.
— Хитроумна работа — рече угрижено Фандорин. — Виждате ли тази тел? Като в г-големите магазини — щом влезеш, звънва камбанка. Но ние сме скромни хора, нали така? Та ще я срежем с нож. Защо да откъсваме хората от приказките? Още повече че господин Чукана вече бил пристигнал, според както е п-прието да се казва в местното добро общество — цъфнал е.
Не можех да разбера защо е толкова весел. На мен от вълнение (надявам се, че беше именно вълнение, а не страх) леко ми тракаха зъбите, а той едва ли не потриваше ръце и се държеше така, сякаш участвахме в някакво радостно, макар и не съвсем прилично развлечение. Знам, че точно така се държеше Ендлунг, преди да тръгне с Павел Георгиевич към някой вертеп. Чувал съм, че съществува порода хора, за които опасността е като бутилката за пияницата или опиатът за някой закоравял опиумист. Очевидно и бившият статски съветник беше от тях. Във всеки случай това можеше да обясни много неща в постъпките и поведението му.
Фандорин леко побутна вратата и тя се отвори безшумно — значи пантите бяха добре смазани.
Видях стръмно нанадолнище, озарено от червени пламъци. Някъде долу гореше напален огън или факли.
Спуснахме се двайсетина крачки по доста тесен проход и Фандорин, който вървеше отпред, вдигна ръка. Чуха се екливи гласове, тътнещи под каменните сводове. Очите ми малко свикнаха с мрака и аз видях, че проходът е образуван от два реда стари дъбови бъчви, изгнили от времето и влагата.
Ераст Петрович внезапно се наведе и се шмугна в процеп между бъчвите. И ние след него.
Оказа се, че не са наредени плътно и помежду им се образува нещо като лабиринт. Безшумно напредвахме по този лъкатушен път, определяйки посоката според огнените отблясъци по тавана и звука на гласовете, които се чуваха все по-наблизо, така че скоро вече различавах отделни думи, макар и на много от тях да не разбирах значението.