Помощникът се казваше Корней Селифанович Сомов и на пръв поглед не го одобрих: някак неприлично клепоух, кльощав, с остра адамова ябълка. Веднага личи, че е стигнал върха в кариерата си и повече нищо няма да го огрее, ще си остане до пенсия в затънтената Москва.
— Какъв е този Ермитаж? — свих вежди.
— Красива къща с превъзходен изглед към Москва-река и града. Намира се в парка и е близо до Александрийския дворец, където преди коронацията ще се нанесе височайшата двойка, но… — Сомов разпери дългите си ръце. — Вехта, тясна, има и призрак — той се изкиска, но прочете на лицето ми, че не ми е до шеги, и заобяснява. — Построена е в средата на миналото столетие. Някога е принадлежала на княгиня Чесменска — прословутата богаташка и луда глава. Сигурно сте чували за нея, господин Зюкин. Някои казват, че тя е прототипът на Дама пика на Пушкин, а не старата княгиня Голицина.
Не обичам слугите да ми демонстрират колко са начетени и нищо не му казах, само кимнах.
Очевидно Сомов не разбра причината за неодобрението ми, защото продължи още по-префърцунено:
— Според преданието по времето на Александър Първи, когато всички от висшето общество се увлекли по новата модна игра лото, графинята играла със самия сатана и заложила душата си. Слугите в Ермитажа разказват, че понякога в безлунни нощи по коридора минава бяла фигура с боне и потропва с торба пулове.
Сомов пак се изхили, все едно ми даваше да разбера, че той самият, просветен човек, не вярва в подобни бръщолевения. Обаче аз се отнесох съвсем отговорно към чутото, защото всеки служител, особено ако подобно на мен е от стара дворцова династия, знае, че призраци и привидения наистина съществуват и шегите както с тях, така и за тях са глупаво и непремислено занимание. Попитах го дали призракът на старата графиня прави нещо друго, освен да потропва с торбата. Сомов отговори, че не, за близо сто години не е сторил никаква пакост, та се успокоих. Нека си броди, няма страшно. Ние във Фонтанния дворец имаме призрак на камерюнкер Жихарьов, писан красавец и неуспял фаворит на Екатерина Велика, отровен от княз Зубов. Никаква графиня с боне не може да се мери с него! Този обитател (по-точно казано, фантом) се държи по най-непристоен начин: в тъмното щипе дамите и слугините, а най се разпасва на Еньовден. Впрочем не закача августейшите особи — камерюнкер все пак. А в Аничковия дворец има призрак на възпитаничка на Института за благородни девици „Смолни“, според слуховете прелъстена от император Николай Павлович и после посегнала на живота си. Нощем минава през стените и рони студени сълзи върху лицата на спящите. Голяма наслада е да се събудиш от ледената й сълза и над теб да се е надвесило такова чудо!
Така че Сомов не можа да ме стресне с привидението си. По-лошото беше, че къщата наистина се оказа твърде малка и лишена от най-различни необходими удобства. Нищо чудно — откакто Дворцовото управление е изкупило сградата преди половин век от графския род Чесменски, в него нищо не е благоустроявано.
Огледах етажите да преценя какво ще трябва да се направи на първо време. Признавам, че с основните приготовления Сомов се беше справил доста добре: мебелите бяха със свалени калъфи, всичко блестеше от чистота, в спалните имаше свежи цветя, роялът в голямата гостна беше акордиран.
Огорчи ме осветлението — дори не беше прокаран горивен газ, а съвсем допотопно се палеха газени лампи. Да имах поне една седмица, щях да направя малка електроцентрала в мазето, щях да изтегля жици и дворецът щеше да добие съвсем друг вид. А сега ще седим вечер на тъмно. Така беше във Фонтанния дворец преди трийсет години. Значи щеше да ни трябва и човек да пълни лампите — те бяха английска изработка с часовников механизъм за изтласкване на газта, който се навиваше за едно денонощие напред.
Впрочем, като стана дума за часовници, изброих в къщата деветнайсет салонни и стенни и всички сочеха различно време. Реших да ги сверя лично — занимание, което изисква прецизност и точност. Хубавата къща, поддържана в идеален ред, си личи веднага по това дали часовниците в различните помещения сочат един и същ час. Това ще ви го каже всеки опитен иконом.
Открих само един телефонен апарат в антрето, наредих да се прокарат още две линии — за кабинета на Георгий Александрович и за моята стая, защото сигурно ще трябва да се поддържа непрестанна връзка с Александрийския дворец, генерал-губернаторството и Дворцовото управление.
Но предварително трябваше да реша кого къде да настаня и това ми коства доста усилия.
В къщата на два етажа имаше общо само осемнайсет стаи. Просто не си представям как щяхме да се поместим всички, ако с нас бяха великата княгиня с децата и цялата прислуга. Сомов ми разказа, че семейството на великия княз Николай Константинович с осем августейши персони и четиринайсет души свита било настанено в къща с петнайсет стаи, та придворните се сврели по трима-четирима в стая, а слугите направо били разпределени в помещенията над конюшнята! Ужас, макар и Николай Константинович по старшинство да е две степени по-долу от Георгий Александрович.