С вечерята в чест на Grannie Георгий Александрович искаше поне малко от малко да изкупи липсата на внимание към английските гости поради нещастието, сполетяло Зеления двор. Сомов беше поел подготовката, за мен остана само да проверя сервировката и менюто — всичко беше безукорно.
Не мина весело, макар че Ендлунг много се постара, а и Георгий Александрович се държеше както подобава на истински гостоприемен домакин. Но всички усилия бяха напразни: Павел Георгиевич остана мрачен и не докосна храната, само пиеше вино; Ксения Георгиевна ми се видя разсеяна; милордът и мистър Кар не се поглеждаха, а на шегите на лейтенанта се смееха пресилено гръмогласно, сякаш нарочно се правеха на съвсем безгрижни. Непрестанно се получаваха дълги паузи, които са категорично свидетелство за провалена сбирка.
Струваше ми се, че над масата незримо витае сянката на клетия малък пленник, макар той изобщо да не беше споменат. Та англичаните не бяха известени официално за случилото се — това би означавало неминуемо разгласяване на тайната в цяла Европа. Докато темата не е спомената, тя все едно не съществува. Лорд Банвил и мистър Кар, хора на честта, ще си мълчат. Дори да се изпуснат, ще е в техния кръг. Това, разбира се, ще даде повод за слухове. Но за слуховете вече казах.
Аз стоях зад стола на Георгий Александрович и давах знак на лакеите, ако трябваше нещо да се донесе или отнесе. Но мислите ми витаеха далеко. Размишлявах как да изкупя неволната си вина пред Михаил Георгиевич, дали няма някаква възможност да помогна за спасяването му. И пак — да не си кривя душата — пред очите ми изплуваше не един и два пъти доверчивият и дори възхитен поглед, който мадмоазел Деклик обръщаше към Фандорин. Ераст. Признавам, че като си въобразявах как съм станал спасител на Михаил Георгиевич, ми се привиждаше как тя по същия начин (а може би и още по-възторжено) гледа мен. Глупаво, не ще и дума. Глупаво и недостойно.
— Защо точно аз? — попита тихо Павел Георгиевич. — Ти си им обещал да ги водиш на опера.
— Не мога — също тихо му отговори Георгий Александрович. — Ти ще отидеш.
В първия миг — сигурно защото си мислех за странични неща — си въобразих, че изведнъж съм започнал да разбирам английски (защото разговорът на масата се водеше именно на този език), чак след това се усетих, че тези реплики бяха разменени на руски.
Павел Георгиевич говореше с ведър глас, разтеглил устни в усмивка, но очите му бяха изпълнени със злоба. Баща му го гледаше изключително благодушно, но забелязах как темето му поморавява, а това не обещаваше нищо добро.
Ксения Георгиевна вече не беше на масата — оплака се от лека мигрена и се оттегли.
— Защото тя пристигна? — все така усмихнато загледан в англичаните попита Павел Георгиевич. — Ще отидеш при нея в „Лоскутная“?
— Не е твоя работа, Поли — засмука с устни Георгий Александрович да разпали пурата си. — Ти отиваш на опера.
— Не! — възкликна Павел Георгиевич така силно, че англичаните чак подскочиха.
Ендлунг незабавно заплямпа на английски. Георгий Александрович се засмя, добави нещо, после бащински покри ръката на сина си с огромната си месеста длан и изгъргори:
— Или на опера, или във Владивосток. Не се шегувам.
— Ако ще във Владивосток, ако ще по дяволите! — сладко изчурулика Павел Георгиевич и обичливо захлупи бащината си ръка със своята, така че отстрани гледката изглеждаше просто умилително. — А на опера иди ти.
Заплахата „Владивосток“ често се чуваше в Семейството. Всеки път, щом Павел Георгиевич се забъркаше в нещо или по някакъв начин предизвикаше родителското недоволство, Георгий Александрович заплашваше да го изпрати с генерал-адмиралската си власт в Тихоокеанската ескадра — да служи на родината и да му дойде умът в главата. Досега обаче все се разминаваше.
Нататък продължиха изключително на английски, но сега мислите ми добиха нова насока.
Хрумна ми идея.
Защото смисълът на скарването между техни височества, може би неразбираем дори за човек, който знае руски, за мен беше абсолютно ясен.
Пристигнала е Изабела Фелициановна Снежневска и е отседнала в хотел „Лоскутная“.
Ето кой ще ми помогне!
Госпожа Снежневска е най-умната жена, която съм срещал през живота си, а съм се срещал и с императрици, и с великосветски лъвици, и с кралици.