Умница — тя не ми зададе никакви въпроси. Знаеше, че Афанасий Зюкин няма току-тъй да прибегне към подобни думи. За миг угрижено сви вежди и ме покани с движение на нежната си ръка.
Последвах я през няколко преходни стаи до будоара й. Тя затвори вратата и седна на леглото, посочи ми креслото и каза само:
— Говорете.
Аз й изложих подробно случая, без да крия нищо. Разказът ми продължи дълго, защото през изминалите дни се бяха случили много събития, но доста стегнато, защото Снежневска не ахкаше, не се хващаше за сърцето и нито веднъж не ме прекъсна — само пръстчетата й все по-бързо си играеха с дантелената яка.
— Михаил Георгиевич е в смъртен риск, над целия дом Романови е надвиснала ужасна опасност — така завърших пространното си слово, макар че можех да си спестя драматизма, събеседницата ми всичко прекрасно разбра.
Изабела Фелициановна мълча дълго, много дълго. Никога не бях виждал такова вълнение да се изпише на кукленското й личице, дори когато по поръчение на Георгий Александрович трябваше да й иззема писмата на престолонаследника.
Не понесох паузата и я попитах:
— Кажете, има ли някакъв изход?
Тя тъжно и както ми се стори, състрадателно вдигна към мен яркосините си очи. Но гласът й прозвуча твърдо:
— Има. Само един. Да се пожертва по-малкото в името на по-голямото.
— „По-малкото“ негово височество ли е? — уточних и изхлипах по най-срамен начин.
— Да. И ви уверявам, Афанасий, това решение вече е взето, макар че не го споменават гласно. Накитите от coffret както и да е, но никой няма да даде на доктор Линд „Орлов“. За нищо на света. Вашият Фандорин е рядък хитрец. Идеята с „наема“ е гениална. Веднъж да мине коронацията, после вече все едно.
— Но… Но това е чудовищно! — не издържах аз.
— Да, от гледна точка на обикновения човек е чудовищно — тя гальовно докосна рамото ми. — Нито вие, нито аз бихме постъпили така с децата си. А, вие май нямате деца? — Снежневска въздъхна и изговори с чистия си звънлив глас неща, върху които и аз често се бях замислял. — Да си роден в царстващ дом е особена съдба. Дава невероятни привилегии, но изисква и готовност за небивали жертви. Недопустимо е да се стигне до позорен скандал по време на коронацията. В абсолютно никакъв случай. Да се даде на престъпник една от главните регалии на империята е още по-недопустимо. А да се пожертва животът на един от осемнайсетте велики князе е съвсем допустимо. Това го разбира, естествено, и Джорджи. Какво е животът на четиригодишно дете пред съдбата на цялата династия?
В последните й думи прозвуча явна горчивина, но същевременно и истинско величие. Сълзите в очите ми пресъхнаха. Не знам защо, но се почувствах посрамен. На вратата се почука и английската бавачка — nanny — влезе с две невероятно мили близначета, които много приличаха на Георгий Александрович — същите такива румени, бузести, с живи кафяви очички.
— Лека нощ, мамичко — звъннаха гласчетата им и те се хвърлиха на врата й.
Стори ми се, че тя ги прегърна и целуна по-пламенно, отколкото го изискваше всекидневният ритуал.
Щом бавачката отведе момченцата, Снежневска пак затвори вратата и ми каза:
— Афанасий, ще заплачете. Престанете веднага, иначе и аз ще ревна. Рядко ми се случва, но започна ли, няма скоро да спра.
— Простете ми — смотолевих аз и потърсих кърпата си в джоба, но пръстите не ме слушаха.
Тогава тя се доближи, извади от маншета си дантелена кърпичка и попи очите ми, много внимателно, сякаш да не размаже грим.
Внезапно на вратата се почука — настойчиво, силно.
— Изабо! Отвори, аз съм!
— Поли! — плесна с ръце Снежневска. — Не бива да ви завари тук, това ще го постави в неудобно положение. Бързо насам! Сега! — викна към вратата. — Само да си обуя пантофите! — а междувременно отвори вратата на голям гардероб с огледало, побутна ме с острото си юмруче и ме вкара вътре.
В тъмния и доста просторен дъбов гардероб миришеше на лавандула и одеколон. Предпазливо се извъртях и се настаних удобно, потискайки мисълта какъв конфуз ще бъде, ако бъда разкрит. Впрочем още следващия миг чух нещо такова, че изобщо забравих конфуза.
— Обожавам те! — каза Павел Георгиевич. — Колко си прекрасна, Изабо! Мислех за теб всеки ден!
— Престани! Поли, ти си луд! Казах ти, беше грешка, която никога повече няма да се повтори. И ти ми се закле.
О, Господи! Хванах се за сърцето и от движението ми копринените рокли изшумоляха.
— Ти се закле да бъдем като брат и сестра! — повиши глас Изабела Фелициановна — вероятно за да заглуши неуместните звуци от гардероба. — Освен това ми телефонира баща ти. Той ще дойде всеки момент.
— Как не! — чух ликуващия му глас. — Отиде на опера с англичаните. Никой няма да ни попречи, Изабо, защо ти е той? Женен е, а аз съм свободен. Двайсет години е по-стар от теб!