— А аз съм седем години по-голяма от теб. Това за жената е много по-голяма разлика, отколкото двайсет години за мъжа — отговори Снежневска.
По коприненото шумолене се досетих, че вероятно той се опитва да я прегърне, а тя се измъква от обятията му.
— Ти си като Палечка — пламенно възрази Павел Георгиевич, — ти винаги ще си мъничкото ми момиченце…
Тя се изсмя:
— Ами да, дребното кученце до старини е все пале.
Пак се почука на вратата — още по-настойчиво от миналия път.
— Господарке, Георгий Александрович дойде! — чух уплашения глас на камериерката.
— Как така? — стресна се Павел Георгиевич. — Ами операта? Край, сега вече наистина ще ме забие във Владивосток! Господи, какво да правя?
— В гардероба — нареди решително Изабела Фелициановна! — Живо! Дясната вратна, не лявата!
Съвсем близо до мен скръцна врата и на около три крачки през катовете рокли чух накъсано дишане. Слава Богу, мозъкът ми не успяваше да следва събитията, иначе сигурно щях да припадна.
— Най-после! — радостно възкликна Снежневска. — Загубих търпение! Защо обещаваш, а после ме караш да чакам?
Чу се звук на дълга целувка, а иззад роклите — как скръцна със зъби Павел Георгиевич.
— Наложи се да ходя на опера, но аз избягах… Този негодник Поли!… Шийката дай, шийката… И тук, това местенце непременно…
— Чакай, чакай… Да пием шампанско, в гостната вече е сервирано…
— По дяволите шампанското! Цял горя! Бела, без теб тук бях като в ад. О, само да знаеше!… Но после, после… Разкопчай тази проклета яка!
— Не, това е непоносимо — чух пресеклив шепот в гардероба.
— Луд… Цялото семейство сте луди… Започна нещо за Поли?
— Това момче съвсем се разхайти! Вече реших, ще го пратя на Тихия океан. Знаеш ли, имам чувството, че се е влюбил в теб. Сополанко. Знам, че мога да ти имам пълно доверие, но да си наясно все пак, че по време на плаването пипна мръсна болест…
Гардеробът се полюшна, хлопна врата.
— Той лъже! — изкрещя обезумял Павел Георгиевич. — Излекувах се. Ах, подлец!
— Каааквоо?! — изрева нечовешки Георгий Александрович. — Как си… Как смееш?!
Ужасен открехнах вратата и видях нещо, което не бих могъл да си представя и в най-кошмарен сън: техни височества се бяха хванали за гушите, Павел Георгиевич риташе баща си в глезените, а Георгий Александрович му беше извъртял ухото.
Изабела Фелициановна се опита да се вклини между тях, но генерал-адмиралът леко закачи с лакът малката балерина и тя отхвърча към леглото.
— Афанасий! — викна повелително Снежневска. — Те ще се убият!
Аз изскочих от гардероба, готов да поема удари и от двете страни, но не ми се наложи, защото техни височества се опулиха насреща ми и това от само себе си сложи край на битката.
Случайно видях в трикрилото огледало отражението си и потръпнах. Косата ми разчорлена, бакенбардите разрошени, на рамото ми висеше нещо от розова дантела — не разбрах корсаж ли, кюлотки ли. В смущението си дръпнах срамната вещ и я скрих в джоба си.
— Ще… нещо ще заповядате ли? — промълвих.
Техни височества се спогледаха, и двамата имаха такъв вид, сякаш е заговорил някой от гоблените или стенен барелеф. Но поне отпадна опасността от чедо– или отцеубийство и аз отново се възхитих на самообладанието и бързия ум на Изабела Фелициановна.
Очевидно за същото бяха помислили и техни височества, защото едновременно казаха почти едно и също.
— Бела, ти си изумителна жена — рече с басовия си глас Георгий Александрович.
А Павел Георгиевич изгука с тенорчето си:
— Изабо, никога няма да те разбера…
— Ваши височества — подскочих аз, осъзнал в какво кощунствено заблуждение са изпаднали великите князе. — Аз изобщо не… Аз не…
Но Павел Георгиевич, без да ме чува, се обърна към Снежневска и обиден като дете, възкликна:
— Значи с него, с него може, а с мен — не?
Аз напълно се лиших от дар слово, безпомощен да разплета ужасната ситуация.
— Афанасий — твърдо каза Изабела Фелициановна. — Идете в гостната и донесете коняк. Да не забравите да нарежете лимон.
С неимоверно облекчение се втурнах да изпълня нареждането и честно казано, никак не бързах да се върна. Когато влязох с таблата, заварих съвсем друга картинка: балерината стоеше права, а от двете й страни на ниски пуфове седяха техни височества. Ненадейно ми изникна споменът за цирк „Чинизели“, където с мадмоазел водихме на Великден Михаил Георгиевич. Там на дървени столчета клечаха ревящи лъвове, а помежду им се разхождаше храбра малка дресьорка с дълъг камшик в ръка. Приликата беше още по-голяма поради факта, че тримата — изправената Снежневска и седналите велики князе — бяха еднакви на височина.