— Отбий се при мен.
След пет минути с натежала душа се запътих към стаята й, защото знаех, че не ме очаква нищо хубаво.
Великата княгиня вече се беше преоблякла в тоалет за излизане и си беше сложила шапката с воалетка, иззад която решително бляскаха красивите й, леко удължени очи.
— Искам да се повозим с каретата — каза тя. — Днес е толкова хубав слънчев ден. Ще караш вместо кочияша, както когато бях малка.
Поклоних се с неимоверно облекчение.
— Коя двойка коне да впрегна?
— Рижите, те са по-бързи.
— Веднага.
Но напразно ми беше олекнало. Когато докарах каретата пред входа, Ксения Георгиевна не се качи сама, а с Фандорин, който изглеждаше като истински денди — със сив цилиндър, сив сюртук и сребриста вратовръзка с перлена игла. Сега ми стана ясно защо нейно височество пожела да ги возя аз, а не кочияшът Савелий.
Тръгнахме през парка, по алеята, после Ксения Георгиевна ми нареди да обърнем към Воробьовия хълм. Каретата беше нова, с гумени тампони, да ти е драго да се возиш — ни те тръска, ни те друса, само леко те полюшва.
Докато конете препускаха в тръс между дърветата, тихият разговор зад гърба ми се сливаше в приглушен фон, но на „Болшая Калужкая“ задуха силен попътен вятър. Той подхващаше всяка дума и я донасяше до ушите ми, поради което неволно се озовах в ролята на подслушвач, но какво можех да направя?
— … а останалото е без значение — беше първото, което донесе вятърът (гласа на нейно величество). — Откарайте ме. Все едно къде. С вас бих отишла и накрай света. Не, наистина, не правете физиономии. Можем да заминем за Америка. Четох, че там няма нито титли, нито съсловни предразсъдъци. Защо мълчите?
Плеснах с камшика невинните кончета и те ускориха ход.
— Съсловни п-предразсъдъци има и в Америка, но не е там работата…
— А къде?
— Навсякъде… Аз съм на четирийсет, вие сте на д-деветнайсет. Това първо. Аз, както се изрази Карнович, съм „лице без определени занимания“, а вие, Ксения, сте велика княгиня. Това второ. Аз твърде добре познавам живота, а вие изобщо не го познавате. Това трето. И най-важното: аз принадлежа само на себе си, а вие принадлежите на Русия. Всичко е против нас.
Вечният му маниер да номерира в дадения случай ми се стори неуместен, но Ераст Петрович наистина, признавам, говореше съвсем отговорно. Настъпилото мълчание ми подсказа, че думите му са върнали на земята нейно височество.
След минута Ксения Георгиевна тихо попита:
— Обичате ли ме?
И той всичко развали!
— Не съм г-го казал. Вие… вие ме лишихте от душевно равновесие — забръщолеви Фандорин, заеквайки повече от обичайното. — Не б-бях мислил, че в-все още може да ми се случи т-такова нещо, но к-като че ли се случи…
— Значи ме обичате? Обичате ме? — продължи тя. — Ако е така, всичко друго няма значение. Ако не е — още повече. Една дума, само една дума. Е?
Толкова надежда и страх долових в гласа й, че ми се сви сърцето, същевременно не можех да не се възхитя от нейната решителност и благородна прямота.
А коварният съблазнител, разбира се, отговори:
— Д-да, обичам ви.
Оставаше да си позволи да не я обича!
— Във в-всеки случай съм влюбен — поправи се веднага Фандорин. — П-простете, но ще б-бъда съвсем честен. Вие напълно ме з-запленихте, но… Не съм сигурен, че е само заради в-вас. Може би и заради м-магията на титлата… Тогава е срамота… Боя се д-да не се окажа недостоен за любовта ви…
Сега беше дори жалък този героичен господин. Поне в сравнение с нейно височество, която беше готова в името на чувството си да изостави всичко, а в нейния случай думата „всичко“ означаваше такива неща, че свят ми се завиваше.
— И още н-нещо… — той заговори по-сдържано и печално. — Не съм съгласен с вас, че всичко друго освен любовта не е важно. Има и по-съществени неща от любовта. Това е може б-би най-важният урок, който съм извлякъл от живота си.
Ксения Георгиевна му отговори със звънтящ глас:
— Ераст Петрович, били сте лош ученик на живота — и ми викна: — Афанасий, връщаме се!
През обратния път не си казаха нито дума.
Съвещанието преди тръгването на мадмоазел за поредната среща с Линд мина без мен, защото там не присъства никой от великите князе и не се поднесоха напитки.
Аз пребивавах в мъчително очакване в коридора и сега, когато опасенията ми във връзка с Ксения Георгиевна малко се уталожиха, можах да се съсредоточа върху най-важното — съдбата на малкия пленник. Думите на премъдрата госпожа Снежневска относно пожертването на по-малкото заради по-голямото ми обръщаха душата, но пък Изабела Фелициановна не знаеше за Фандориновия план. Имаше малка надежда — всичко зависеше от това дали мадмоазел ще успее да изчисли местонахождението на скривалището.