През дупчица, направена във вестникарската страница, видях по коридора да се приближава мистър Фрайби и се престорих на затънал в четивото, но англичанинът спря и ме поздрави.
Компанията на бътлъра обикновено ми действаше успокояващо, но сега появата му беше много ненавременна, защото вратата на лорд Банвил можеше да се отвори всеки миг.
— Good news? — попита Фрайби и измъкна речника от джоба си. — Хубав… новини?
Аз нямах речник у себе си — остана в ливреята ми, затова просто кимнах.
Той внимателно ме огледа и каза нещо, което се състоеше от четири кратки думи. Пак запрелиства речника:
— Ти… гледа… по-добре… днес.
Потръпнах и уплашено погледнах изотдолу румената му физиономия. Откъде знае за нашия план? Какво знае изобщо?
Икономът ми се усмихна доброжелателно, поклони се и продължи по пътя си.
А след пет минути в коридора се появи мистър Кар. Той изглеждаше доста странно. Въпреки ясното, топло време беше навлякъл пелерина до петите; шапката с голяма периферия нахлупена почти до носа; а забелязах и обувки с висок и доста тънък ток. Почти се лепнах на дупчицата и видях, че английският джентълмен е с повече грим и руж от обичайното.
Господин Кар се насочи към изхода, потропвайки елегантно с токове. После покрай мен с безгрижно подсвиркване мина Ендлунг. Озърна се, намигна ми, а аз останах на поста си.
Но не чаках много. Буквално след половин минута скръцна вратата на милорда и Банвил се изниза на пръсти. И той беше с пелерина, но не чак толкова дълга като на мистър Кар.
Ставаше нещо загадъчно. Изчаках съвсем мъничко, сложих си бомбето и се включих последен в странното шествие.
От днес венценосната двойка се беше преместила от Александрийския дворец в Кремъл, затова агентите до един се бяха изпарили от парка — съвсем своевременно, защото на страничен наблюдател маньоврите ни сигурно биха се видели съмнителни.
Не можех да предупредя Ендлунг, за да не стресна лорд Банвил, а самият лейтенант изобщо не се оглеждаше. Обаче се движеше с небрежна крачка на човек, излязъл на разходка, и аз скоро разбрах, че милордът не се интересува ни най-малко от Ендлунг, а само от мистър Кар.
Щом излезе от портите, въпросният взе файтон и потегли към Калужкия площад. Когато се качваше, пешът на пелерината му се повдигна и в лъчите на залязващото слънце блесна нещо яркоцветно като пола на брокатена или копринена рокля.
Ендлунг, потропвайки с бастунчето си, се разходи по тротоара, спря друг файтон, размени с кочияша няколко думи и потегли в същата посока. Банвил обаче не извади късмет — наблизо нямаше други конни коли. Британецът се затича към улицата и се загледа в отдалечаващите се каляски. Аз за всеки случай се спотаих в храстите.
Минаха пет, ако не и десет минути, докато милорд успя да вземе файтон. Очевидно Банвил знаеше или се досещаше накъде се е запътил мистър Кар, защото викна на кочияша нещо кратко и файтонът загромоли по паважа.
Дойде мой ред да се ядосвам, но аз изобщо не чаках свободна кола, а спрях каруца водоноска, обещах две рубли и се настаних отпред до бъчвата. Каруцарят завъртя камшика, тежкотоварното му добиче тръсна грива, изпръхтя и се втурна по широката улица като същинска файтонджийска кобилка. Кой знае как съм изглеждал на тази каруца в представителния си вид, но сега това нямаше никакво значение — важното е, че лорд Банвил оставаше в полезрението ми.
Минахме познатия ми вече Кримски мост, свърнахме по пресечките, храмът „Христос Спасител“ ни остана вдясно, и излязохме на красива богаташка улица, застроена цялата с дворци и големи къщи. Пред една от сградите спираха карети и каляски. Там слезе и Банвил и плати на файтонджията. Мина покрай важния портиер в одежди с позлата и изчезна през високите врати, а аз останах на тротоара — водоносецът с бъчвата и двете ми рубли затрополи нататък.
Очевидно в къщата се провеждаше маскарад, защото всички пристигащи бяха с маски. Загледах се в гостите и открих, че се делят на два типа: мъже с обикновени фракове и костюми или особи от неопределен пол, загърнати като мистър Кар с дълги пелерини. Мнозина идваха по двойки под ръка и се досетих каква сбирка се провежда тук.
Някой ме хвана за лакътя. Обърнах се — Ендлунг.
— Това е „Елизиум“ — прошепна той и очите му пръснаха искри. — Привилегирован клуб на московски педита. И моят е вътре.
— Мистър Кар ли? — попитах.
Лейтенантът кимна и угрижено размърда засуканите си светли мустачки.