На пръв поглед всичко изглеждаше като най-обикновено светско соаре, но правеше впечатление прекалената руменина и почернени вежди на някои от кавалерите, а дамите бяха направо странни: широкоплещести, с адамови ябълки, една дори с тънки мустачки. Ендлунг също й обърна внимание и по оживеното му лице премина тъмна сянка — май напразно беше пожертвал собствените си мустачки. Впрочем срещаха се и такива особи, за които никой не би се досетил, че са мъже. Например една Коломбина, която ми се стори смътно позната, можеше да се мери по тънката снага и гъвкавите движения дори със самата госпожица Зизи.
С Ендлунг се разходихме под ръка, за да открием Банвил и Кар. Почти веднага ни пресрещна някакъв господин с лента на разпоредител и притиснал ръце към гърдите си, изблея укорително:
— Нарушение, нарушение на реда! Които са дошли заедно, се развличат отделно. Ще имате време да се нагушкате, гълъбици мои — намигна ми ужасно нагло, а лейтенанта леко щипна по бузата, за което Ендлунг веднага го плесна с ветрилото си по челото. — Палавнице — с удоволствие се обърна разпоредителят към камерюнкера, — позволи ми да те запозная с граф Монте Кристо. — И доведе старец с черна накъдрена перука и начервени устни. — А ти, рижият, ще се насладиш на очарователна нимфа.
Предположих, че в тези кръгове е прието да се говори на „ти“ с непознати хора, и подхванах в същия тон:
— Благодаря ти, грижовни приятелю, но предпочитам…
Обаче на ръката ми вече се беше увесила разпасана нимфа с гръцка туника и стисната под мишница позлатена арфа.
Тя незабавно задърдори нещо с много неестествен фалцет и непрестанно си свиваше устните на фльонга.
Помъкнах натрапницата през залата и внезапно видях мистър Кар. Той беше с кадифена маска, но веднага го познах по яркожълтата коса. Англичанинът — щастливец — седеше до стената съвсем сам, пиеше шампанско и се озърташе. Оказа се, че и лейтенантът с неговото старче са седнали на близка маса. С Ендлунг се спогледахме и той многозначително помести глава встрани.
Проследих погледа му. Зад една колона съзрях лорд Банвил, той по-трудно се разпознаваше, защото маската закриваше лицето му до брадичката, но аз го различих по панталона с ален кант.
Седнах на дивана и нимфата с готовност се пльосна до мен, притиснала крак до моя.
— Уморен ли си? — прошепна тя. — А на вид си толкова силен. Каква сладка брадавичка. Като стафидка — и докосна с пръст бузата ми. Едва се въздържах да не я, тоест да не го плесна през ръката.
— Копринена брадица, маслена главица — изчурулика нимфата. — Винаги ли си такъв мрачен?
Без да изпускам от очи Банвил, се сопнах:
— Винаги.
— Сега така ме погледна, все едно ме парна с камшик.
— Ако много ти шарят ръцете, ще те парна аз — избухнах с решението повече да не се церемоня с нея.
Заплахата ми я възбуди неочаквано.
— По дупето ли? — изпищя нимфата и цяла полегна отгоре ми.
— Такъв бой ще ти тегля, че има да ме помниш — отблъснах я.
— Ах, така ли, така ли? — прошепна моята мъчителка и въздъхна дълбоко.
Не знам как щеше да приключи диалогът ни, но изведнъж през залата премина едва доловимо раздвижване, сякаш вятър беше лъхнал над морска повърхност. Всички обърнаха глави в една посока, но някак неявно, уж потайно.
— Ах, Филадорчик дойде! — прошепна нимфата. — Колко е хубав! Прелест, прелест!
Разпоредителят в лек тръс се спусна към много висок и напет мъж с алена копринена маска, изпод която се виждаше добре оформена испанска брадичка. Видях зад гърба на влезлия строгото и безучастно лице на Фома Аникеевич и веднага се досетих какъв е този Филадор. Генерал-губернаторският иконом имаше такъв вид, сякаш е дошъл с господаря си на най-обикновена сбирка. Не беше с маска, а в ръце държеше дълга кадифена наметка — сигурно нарочно не беше я оставил на гардероб, та присъстващите да не се заблудят относно положението му. Деликатен човек, това си е.
— При кого да те настаня, божествени Филадоре? — чух медения глас на разпоредителя.
Генерал-губернаторът от височината на двуметровия си ръст огледа салона и се насочи към самотния мистър Кар. Седна до него, целуна англичанина по бузата и му прошепна нещо на ухо, като го гъделичкаше с мустак. Кар се усмихна, наклони глава, очите му заблестяха.
Забелязах как Банвил отстъпва назад.
Наблизо се появи и Коломбина, която ме беше впечатлила с невероятната си грациозност. Тя се спря до стената и загледана в негово височество, закърши тънки пръсти. Този жест ми беше познат и сега се досетих кой е — княз Глински, адютантът на Симеон Александрович.
А на сцената междувременно започна представление.