Две швестерки запяха в дует модния романс на господин Пойгин „Не си отивай, стой при мен“.
Пееха доста изкусно и с истинска страст, така че неволно се заслушах, но при думите „От любовта ми откровена сърцето ти да запламти“ нимфата изведнъж положи глава на рамото ми, а пръстите й уж случайно се плъзнаха под ризата ми, което ме изпълни с кошмарен ужас.
Погледнах паникьосан към Ендлунг. Той се смееше и удряше с ветрило през ръцете своя сбръчкан кавалер. Май и на лейтенанта не му беше никак лесно.
Певиците бяха възнаградени с бурни ръкопляскания, към които се присъедини и моята обожателка, което временно ме освободи от посегателствата й.
Разпоредителят се качи на сцената и съобщи:
— По желание на скъпия ни Филадор сега ще бъде изпълнен така обикнатият от всички гьобек. Танцува безподобната госпожа Дезире, която специално пътува до Александрия, за да изучи това прекрасно древно изкуство! Заповядайте!
Бурно аплодиран, на сцената се качи пълен господин на средна възраст с ажурни чорапи, къса наметка, поличка с лъскави пайети и гол корем — кръгъл и неестествено бял (вероятно току-що обръснат).
Акомпаниаторът засвири персийска мелодия от оперетката „Одалиска“ и „госпожа Дезире“ взе така да полюшва кълки, че обемистият й търбух се раз люля на вълни.
Това зрелище ми се стори крайно непривлекателно, но публиката изпадна във френетичен възторг. Отвсякъде се понесоха викове „Браво“ и „Омайница“!
Моята нимфа съвсем се разпаса — едва успях да задържа ръката й, вкопчена в бедрото ми.
— Толкова си недостъпен, обожавам такива — прошепна в ухото ми тя.
Симеон Александрович изведнъж рязко дръпна към себе си мистър Кар и впи устни в неговите в дълга целувка. Неволно погледнах Фома Аникеевич, изправен с невъзмутим вид зад дивана на великия княз, и си помислих: какво самообладание и силна воля са необходими, за да носи кръста си с такова достойнство. Ако знаеше Фома Аникеевич, че съм тук, в залата, сигурно щеше да се провали от срам вдън земя. Слава Богу, с рижата брада бях неузнаваем.
А после се случи следното.
С нечленоразделен вик лорд Банвил се втурна иззад колоната си, с няколко скока преодоля разстоянието до масата, сграбчи мистър Кар за раменете и го побутна встрани, като му крещеше нещо на шушкавия си език.
Симеон Александрович скочи прав, вкопчи се в роклята на мистър Кар и го дръпна обратно. Аз също се надигнах, защото пред очите ми пламваше отвратителен скандал, опасен за монархията, но развилите се събития надминаха най-ужасните ми опасения. Банвил пусна мистър Кар и извъртя як шамар на негово височество!
Музиката секна, гьобекчийката уплашено приклекна и настъпи пълна тишина. Чуваше се само задъханото дишане на лорд Банвил.
Нечувано! Физическо оскърбление, нанесено на августейшия дом! При това от чужденец! Май изстенах на глас, и то доста силно.
И едва сега се сетих, че тук няма и не може да има никаква августейша особа. Плесника бе изял някой си господин Филадор, човек с алена маска.
Симеон Александрович изви объркано вежди, вероятно не беше изпадал в подобни ситуации. Генерал-губернаторът се хвана за ударената буза и отстъпи крачка назад.
А милордът, без да проявява вече никакви признаци на вълнение, бавно свали бялата ръкавица. О, Боже! Сега наистина ще се случи непоправимото — ще му обяви дуел, и то публично. Банвил ще се представи и тогава негово височество не може повече да остане инкогнито!
Фома Аникеевич тръгна напред, но го изпревари Коломбина. Втурна се към милорда и бързо — раз-раз-раз-раз — заплющяха шамари дори още по-силни от първия, опукан на Симеон Александрович. Банвил замята глава наляво-надясно.
— Аз съм княз Глински! — извика на френски адютантът и дръпна маската от лицето си. Беше много красив в този миг — нито госпожица, нито юноша, а някакво особено същество, подобно на архангел от старинните италиански картини. — Вие, господине, нарушихте правилата в нашия клуб, за което ви обявявам дуел!
Банвил също си свали маската и аз сякаш за първи път го видях истински. Огнен поглед, врязани жестоки бръчки надолу от ноздрите, безкръвни устни и две алени петна на бузите. Никога не съм виждал по-страшно лице. Как съм можел да смятам този вампир за безобиден чудак.
— Аз съм Доналд Невил Ламберт, единайсети виконт Банвил. Приемам предизвикателството ви и отговарям със същото.
Фома Аникеевич наметна пелерината на великия княз и дискретно го подръпна. Какво изрядно поведение! Той запази абсолютно хладнокръвие в тази ужасна ситуация. Генерал-губернаторът дори и с маска не може да присъства при обявяване на дуел. Защото това вече не е скандал, а престъпно деяние, чието предотвратяване е свещен дълг на административната власт.