Тъкмо сверих часовниците, тъкмо слугите изнесоха от последната каляска последната кутия за шапки, и пристигнаха английските гости, та ми сервираха пренеприятен сюрприз.
Оказа се, че лорд Банвил си е довел приятел, някакъв мистър Кар.
Самия лорд помнех прекрасно от Ница, той изобщо не беше се променил: сресан идеално на среден път, с монокъл, с бастунче, с пура в зъбите, на показалеца му пръстен с голям брилянт. Облечен както винаги безукорно, типичен британски джентълмен. С черен, идеално огладен смокинг (след пътуването с влака!), черна атлазена жилетка и сияйно бяла колосана яка. Едва-що скочил от каретата, отметна глава назад и изцвили като кон, с което ужасно уплаши камериерката Лиза, навъртаща се наблизо, но аз изобщо не се учудих. Знаех, че негова светлост е много запален по конете, половината си живот прекарва в яхъра, разбира конския език и едва ли не може да го говори. Поне така разказваше Георгий Александрович, който се беше запознал с лорд Банвил на конни състезания в Ница.
След като се нацвили, негова светлост подаде ръка, помогна на друг господин да слезе и го представи като своя скъп приятел мистър Кар. Той беше съвсем друг типаж, каквито по нашите земи май не се и срещат.
Косата му, с удивителен сламеножълт цвят, беше отгоре права, а по краищата подвита, което надали съществува в природата. Лицето му бяло и гладко, на бузата — кръгла гладка бенка, като залепена. Ризата на приятеля на негова светлост не беше бяла, а светлосиня — не бях виждал такива. Сюртукът му пепелявосив, жилетката лазурна на златни точици, в петлицата — абсолютно син карамфил. Но вниманието ми най-вече приковаха невероятно тесните му трандафори със седефени копченца и лимоновожълти гамаши. Странният човек внимателно стъпи на паважа, грациозно се разкърши и на финото му кукленско личице се изписа капризно-маниерен израз. Внезапно погледът му падна върху портиера Трофимов, който дежуреше на вратата. Трофимов, както вече бях имал възможността да се убедя, беше невероятно тъп и негоден за никаква друга длъжност освен за вратар, но изглеждаше представително: два метра висок, широкоплещест, с кръгли очи и голяма черна брада. Английският гост се доближи до Трофимов, изправен, както се следва, като истукан, погледна го изотдолу, незнайно защо го подръпна за брадата и каза нещо на английски с висок мелодичен глас.
Предпочитанията на лорд Банвил ни се бяха изяснили още в Ница, така че Екатерина Йоановна, строга дама, не пожела повече да го вижда, но Георгий Александрович, човек с широки възгледи (освен това, да отбележа мимоходом, той съвсем отблизо познаваше подобни господа в обкръжението си), намираше забавно влечението на лорда към женствени слуги и румени лакеи. „Прекрасен събеседник, отличен спортист и истински джентълмен“ — така ми каза, обяснявайки защо е намерил за възможно да покани Банвил в Москва (вече се беше изяснило, че Екатерина Йоановна няма да присъства на коронацията).
Неприятният сюрприз за мен не идваше оттам, че негова светлост е довел поредния си приятел — в края на краищата мистър Кар имаше съвсем светски вид, — причината за смущението ми беше много по-проста: къде да настаня още един гост? Дори да нощуват в една стая, от приличие ще трябва да се предостави на втория англичанин отделна спалня. Позамислих се и веднага намерих решението: московските слуги с изключение на Сомов отиват на тавана над конюшнята. Така се освобождават две стаи, едната давам на англичанина, а другата — на великокняжеския готвач метр Дювал, че е обиден.