— Как прекрасно описахте всичко — разчувства се Ендлунг. — Все едно видях всичко със собствените си очи и дори още по-добре. Само не разбрах за лачената кутия и човека, дето върти ръчката.
— Това и аз много не го разбирам — признах, — но със собствените си очи прочетох обявление в „Дворцовие ведомости“, че коронацията ще се заснеме с новоизобретен кинематографически апарат и за целта е докаран специален манипулатор — той ще върти ръчката и така ще се направят нещо като движещи се картинки.
— Какво ли не измислят… — лейтенантът тъжно погледна сивото прозорче. — Като спряха гърмежите, сега чувам как ми куркат червата.
Аз рекох сдържано:
— Наистина, и на мен много ми се яде. Дали ще умрем от глад?
— Ами, Зюкин — махна с ръка партньорът ми. — Няма да умрем от глад. Ще умрем от жажда. Човек може да изкара и две, и дори три седмици без храна. Но без вода няма да издържим и три дни.
И наистина гърлото ми беше пресъхнало, а в тъмницата ни същевременно взе да става задушно. Ендлунг отдавна си беше свалил женската рокля и остана само по наполеонки и фланелка на сини и бели ивици, тъй наречената „моряшка“. Сега свали и нея и аз видях на здравото му рамо татуировка — доста натуралистична рисунка на мъжки атрибут с разноцветни крилца.
— Направиха ми я в един сингапурски бордей — обясни лейтенантът, забелязал смутения ми поглед. — Още бях мичман, та от глупост. Заради бас. Сега никоя прилична госпожица няма да ме иска. Май така ще си умра ерген.
Последното впрочем прозвуча без капка съжаление.
Целия следобед се разхождах из тъмницата, все по-измъчван от глада, жаждата и бездействието. От време на време виках през прозореца или тропах на вратата — без никакъв резултат.
А Ендлунг от благодарност за описанието на коронацията ме занимаваше с безкрайни истории за корабокрушения и необитаеми острови, където моряци от различни националности бавно умираха без храна и вода.
Вече отдавна се беше стъмнило, когато той заразправя за някакъв френски офицер, който бил принуден да изяде другаря си по нещастие — корабния каптенармус.
— И представяте ли си? — оживено разказваше полуголият камерюнкер. — После лейтенант Дю Беле казал пред съда, че месото на каптенармуса било много нежно, с розова сланинка, на вкус като свинското. Съдът, разбира се, оправдал лейтенанта предвид изключителните обстоятелства, а и защото Дю Беле бил единствен син на старата си майчица.
На това място поучителният разказ секна, защото вратата на килията ни изведнъж се отвори безшумно и двамата замигахме от ярката светлина на фенер.
Размазаната сянка, която се беше появила насреща ни, произнесе с гласа на Фома Аникеевич:
— Моля ви за извинение, Афанасий Степанович. Вчера, разбира се, ви познах с рижата брада, но и през ум не ми мина, че нещата са приключили така ужасно. А днес на приема в Грановитата палата случайно чух двама от тукашните постоянни посетители да си шушукат и да се смеят как били дали урок на двойка „Блюстители“. Помислих си: дали не говорят за вас? — влезе и съчувствено попита: — Как сте тук, господа, без вода, без храна, без осветление?
— Зле! Много зле! — викна Ендлунг и се хвърли на врата на нашия спасител.
Предполагам, че Фома Аникеевич надали би одобрил подобен порив от страна на потен господин само по долни гащи.
— Това е камерюнкер Филип Николаевич Ендлунг, камерюнкер в нашия дворец — представих го. — А това е Фома Аникеевич Савостиянов, иконом на негово височество московския генерал-губернатор — и след като приключих с необходимите формалности, побързах да попитам за най-важното: — Какво става с Михаил Георгиевич? Освободиха ли го?
Фома Аникеевич разпери ръце:
— Нищо не ми е известно по този въпрос. Сполетя ни друго нещастие. Княз Глински се застрелял. Голяма беля.
— Как така се застрелял? — изненадах се аз. — Нали обяви дуел на лорд Банвил?
— Каза се: застрелял се е. Намерен е в Петровско-Разумовския парк с огнестрелна рана в сърцето.
— Горкият корнет, малшанс — заоблича се Ендлунг. — Англичанинът е извадил точен мерник. Жалко. Чудесен момък беше, макар и педи.
15 май