— Защо? — попитах аз.
— Защото, Зюкин, цялата земя около Новодевичия манастир е прокопана с подземни ходове. Ту поляци са го обсаждали, ту Лъжедмитрий, ту по-късно стрелците са прокопавали, та да спасят принцеса София. Сигурен съм, че Линд като п-предвидлив и п-предпазлив субект не току-тъй е избрал точно това място. Там сигурно има път за отстъпление, това му е постоянна тактика. Затова реших да действам другояче — той сви вежди, въздъхна. — Вчера предаването на камъка беше насрочено за п-пет часа следобед, тъй като коронясването беше в два. Веднага след церемонията „Орлов“ бе изваден от скиптъра…
— Значи е получено разрешение за размяната?! — възкликнах аз. — Тогава тя греши и Михаил Георгиевич все пак ще бъде спасен!
— Коя тя? — подскочи Фандорин, но по вида ми разбра, че отговор няма да последва, и продължи: — „Орлов“ ми е поверен само с едно условие. Гарантирах, че камъкът в никакъв случай няма да остане у Линд. В никакъв случай — наблегна.
Аз кимнах:
— Тоест, ако трябва да се избира между живота на негово височество и брилянта…
— Именно.
— Но как можете да сте сигурен, че ще спасите „Орлов“ от доктора? Нима мадмоазел Деклик може да му попречи? А и нали казвате, че има подземни проходи…
— Поставих условие на Линд, предадено му от Емилия още завчера. Тъй като не става дума за обикновена скъпоценност, а за свещена реликва, б-брилянтът не може да бъде поверен на безпомощна жена. Гувернантката ще бъде съпроводена от охранител. Сам, без оръжие, тъй че Линд да не се опасява от нападение.
— И кой е този охранител?
— Аз — тъжно промълви Фандорин. — Добре измислено, нали?
— И какво?
— Нищо не стана. Аз се гримирах като стар прегърбен камериер, но може би не съвсем добре. Останахме с Емилия над един час в храма. И никой не дойде. А завчера, когато беше сама, нямаше никакви усложнения. Пак бележка, пак закрита карета в една от близките п-пресечки и тъй нататък. Та вчера почакахме до шест и четвърт, но нищо не стана и се прибрахме.
— Да не би Линд да се е отказал от размяната? — попитах с едва чут глас.
— Ами. В Ермитажа ни чакаше писмо, пристигнало по обичайния начин — по раздавача, но без клеймо. Ето, п-прочетете го, още повече че се отнася непосредствено за вас.
Взех настръхнал писмото, което леко ухаеше на парфюм.
— „Граф Есекс“?
— Същият. Четете де.
„Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията“ — прочетох първото изречение и ми се зави свят. Нима?…
Но не, радостта ми се оказа преждевременна. Премигах да отпъдя замъгляването и прочетох посланието докрай.
Реших да направя на династия Романови щедър подарък за коронацията. Цената на подаръка е един милион. Именно това е уговорената сума на всекидневните вноски за „Орлов“, с който любезно услужих на руската монархия. И така, можете да задържите камъка още един ден, и то съвсем безплатно. В края на краищата от моя страна би било просто нелюбезно да помрача тъй тържествения за вас ден.
Ще извършим малката ни трансакция утре. Нека гувернантката бъде в храма в седем вечерта. Разбирам нежеланието ви да поверите такова съкровище на тази жена и не възразявам да има съпровождащ. Но това да е човек, когото познавам, а именно — мосю Кучешки бакенбарди.
— Затова ли ми разказвате всичко?
— Да — Фандорин изпитателно ме погледна в очите. — Искам да ви помоля, Афанасий Степанович, да вземете участие в това опасно начинание. Вие не сте полицейски агент, не сте военен, не сте длъжен да рискувате живота си в името на д-държавните интереси, но при настоящето стечение на обстоятелствата…