Аз посочих вързопа и строго казах предварително заученото изречение:
— Това е за размяната. Не бива да се пипа.
Не знам дали ме разбра, но не докосна вързопа. Клекна и бързо прекара ръце през цялото ми тяло, безсрамно ме докосна по най-потайни места.
— Моля ви, господине… — не издържах, но обискът вече беше приключил.
Брадатият мълчаливо ме бутна по гърба, аз се качих в каретата и вратата се затвори. Чу се изскърцване на резе. Каретата се полюшна и потеглихме.
Сигурно мина поне половин час, докато подхванем разговор. И го започна мадмоазел, аз така и не измислих как да я заговоря.
— Стханно — каза тя, когато на един завой каретата се люшна и двамата си докоснахме раменете. — Стханно, че днес не ме потърхси.
— Какво? — учудих се.
— Как да каже — perquisitionner?
— А, претърси.
— Да, благодахя. Стханно, че не ме пхетъхсил. Обикновено пхетхъскал. Ако знаел, можел да скхия в бельо малък пистолет.
Позволих си да се наведа до ухото й и да прошепна:
— Имаме по-добро оръжие — и потупах бомбата.
— Внимателно! — изстена мадмоазел. — Стхах ме е!
Все пак жената си е жена, дори да е толкова смела.
— Няма страшно — успокоих я. — Докато копчето не е включено, няма от какво да ви е страх.
— Все си мисля за втория сюрприз на мосю Фандорин — изведнъж заговори на френски мадмоазел и гласът й трепна. — Дали не е такъв, че бомбата ще се взриви във всички случаи и ще ни разкъса на парчета — и нас, и доктор Линд, и негово височество, а камъка после, както каза мосю Фандорин, ще го намерят сред руините. За царя най-важното е да запази „Орлов“ и да предотврати разгласяването на случая. За мосю Фандорин — да отмъсти на доктор Линд. Вие как мислите, Атанас?
Честно казано, подозренията й ми се сториха много даже правдоподобни, но се позамислих и намерих как да й възразя:
— В такъв случай нямаше да ни дадат истинския камък, а фалшив — тогава нямаше защо дори да ровят в руините.
— А вие откъде знаете, че в топката е истинският „Орлов“? — нервно попита тя. — Ние с вас не сме ювелири. Вие ще натиснете копчето и веднага ще стане взрив. Така ще се получи обещаният сюрприз, за който в никакъв случай не биваше да знаем.
Вътрешно цял се вцепених — толкова реално ми се видя предположението й.
— Значи така ни било писано — казах и се прекръстих. — Ако хрумването ви е вярно, значи такова решение е взето на най-високо ниво и ще изпълня всичко точно. Но вие не бива да влизате в параклиса. Когато ни закарат, аз ще кажа на кочияша, че вашето присъствие не е необходимо — лично ще прибера Михаил Георгиевич.
Мадмоазел здраво ми стисна ръката.
— Благодаря ви, Атанас. Вие ми върнахте вярата в човешкото благородство. Не-не, ще вляза с вас. Срам ме е, че можах да заподозра Ераст във вероломство. За него камъкът, дори такъв специален, не може да е по-скъп от живота на детето. И нашия живот — завърши тихо.
Втората част от словото й, кратко и прочувствено, малко ми развали приятното чувство от първата, но все пак бях трогнат. Исках да отговоря със стискане на нейната ръка, но това май щеше да изглежда като прекалена волност. Така продължихме, ръката й докосваше моята.
За разлика от мадмоазел аз никак не бях сигурен в благородството на господин Фандорин. Виждаше ми се съвсем възможно в най-скоро време да приключи земното съществование на Афанасий Зюкин, и то не по някакъв кротък и незабележим начин, както подсказваше цялата логика на живота ми, а с неприличен шум и трясък. Компанията на Емилия правеше тази мисъл по-малко отвратителна, а това несъмнено ми подсказа проява на качество, което не понасям у другите и винаги съм се мъчил да потискам у себе си — малодушно самолюбие.
Междувременно в затворената отвсякъде карета ставаше все по-задушно. По лицето ми и отзад по врата се стичаха капки пот. Беше много неприятно и ме сърбеше, но не можех да се избърша с кърпа — това значеше да си дръпна ръката. Мадмоазел също дишаше учестено.
Внезапно ми хрумна проста и страшна мисъл, от която потта ми потече още по-обилно. Опитах безшумно, за да не стресна мадмоазел, да бръкна във вързопа и да отворя капачето на топката. Но все пак се чу изщракване.
— Какво бил това? — трепна тя. — Какво бил този звук?
— Замисълът на Линд е по-прост и по-коварен, отколкото си представя Фандорин — казах аз задъхан. — Предполагам, че докторът е наредил да ни карат в този закован сандък, докато не се задушим, а после най-спокойно ще си прибере „Орлов“. Но няма да го бъде — включвам взривното устройство. Докато съм в съзнание, ще държа бомбата във въздуха с двете ръце. А когато силите ми секнат, топката ще падне…