Бързо се спуснах. Фандорин вече беше скочил прав и се озърташе наоколо.
Намирахме се в квадратно помещение, ъглите му тънеха в мрак. Насред гробницата се издигаше покрито с мъх надгробие, върху което гореше газена лампа.
— Къде е тя? — изпаднах в паника. — Къде е негово височество? Къде е Линд?
До стената имаше сандък с нахвърляни отгоре дрипи и си помислих, че Михаил Георгиевич сигурно е там. Но Фандорин се втурна в обратната посока.
Чух тропот на бързо отдалечаващи се крачки — според звука ми се стори, че бягат трима или четирима души.
Фандорин грабна газената лампа, вдигна я и видяхме проход в стената, препречен с решетка.
В чернилката лумна блясък, въздухът злобно изсвистя, чу се тътен.
— Зад издатината! — викна ми Фандорин и отскочи встрани.
— Емилия, жива ли сте? — извиках с всичка сила.
Тъмнината ми отговори приглушено с гласа на мадмоазел:
— Тхима са! Линд е тук! Това е… — гласът се извиси в писък.
Хвърлих се към решетката и я заблъсках, но тя беше заключена с катинар.
Ераст Петрович силно ме дръпна за ръката — и съвсем навреме: от подземния проход долетя нов изстрел. Един от железните пръти пръсна искри, в стената се заби невидим куршум и се посипа каменен трошляк.
В далечината се чуха мъжки гласове, някой изстена с тънък глас — жена или дете.
— Линд! — високо викна Ераст Петрович и продължи на френски: — Аз съм, Фандорин! Камъкът е у мен! Размяната остава в сила! Давам „Орлов“ за жената и детето!
Затаихме дъх. Тишина — нито гласове, нито стъпки. Дали е чул, или не?
Фандорин протегна ръка, в която неизвестно откъде се беше появил малък черен револвер, и стреля в катинара — веднъж, втори път, трети.
Пак бликнаха искри, но катинарът не помръдна от халките.
16 май
Седях над реката, тъпо гледах плаващите пред мен дълги салове от тъмни груби греди и не можех да разбера кой е полудял — аз или светът.
Афанасий Зюкин обявен извън закона? Издирва се от полиция и жандармерия?
Може би тогава Афанасий Зюкин не съм аз, а някой друг?
Но не, цялата мощ на силите на реда в империята беше вдигната на крак именно заради нас — господин Фандорин и мен. И причината не беше някакво чудовищно недоразумение, а нашето престъпно поведение. Да, нашето, защото доброволно бях станал съучастник на Фандорин. Или почти доброволно.
Трябваше да разнищя всичко от самото начало, да си припомня събитията от изминалата нощ с всички подробности.
Когато най-после успяхме да счупим катинара и влязохме в прохода, вече нямаше смисъл да гоним Линд. Но в устрема си не го разбрахме веднага. Светейки си с взетата газена лампа, Фандорин тичаше напред, а аз подире му, леко приведен заради ниския свод. Лъчът подскачаше и осветяваше в тъмното провиснали паяжини, някакви чирепи под краката ни, влажния блясък на глинестите стени.
След двайсетина крачки проходът се раздели на две. Ераст Петрович клекна за миг, освети пръстта и уверено свърна надясно. След половин минута тунелът пак се раздвои. Проучихме следите, добре различими в дебелия слой прах, и продължихме вляво. Още седем или осем разклонения преодоляхме пак така, после газта в лампата свърши и останахме на тъмно.
— Чудесно — измърмори сърдито Фандорин. — Просто отлично. Сега не само няма да н-настигнем Линд, ами и обратния път не можем да намерим. Не съм и подозирал какъв лабиринт е тук. Триста години са прокопавали, ако не и повече: и монасите в размирните години, и разбунтуваните стрелци, и разколниците, когато са крили от патриарх Никон старинните си книги и черковното сребро, а щом има и каменни проходи, сигурно някога тук са били и каменоломни… Хайде, Зюкин, ще вървим напосоки.
В пълния мрак се движехме бавно и трудно. На няколко пъти се спъвах в издатини и падах. При едно падане изпод тялото ми с писък изскочи някакво живо същество. Хванах се за сърцето. Имам една срамна и немъжествена слабост — не понасям плъхове и мишки. Изключително ме е гнус от тази шареща и шмугаща се крадлива сган.
Друг път закачих с крак нещо коренообразно, опипах го и се оказа човешки гръден кош.
Когато паднах за трети път, под мен издрънча нещо. Хванах се за джоба — „Орлов“ го нямаше.
Ужасен викнах:
— Камъкът падна!
Фандорин запали кибритена клечка и видях спукано гърне, в което мъждиво проблясваха нащърбени кръгчета. Взех едно — старинна сребърна монета. Но сега не ми беше до монети. Да не би да не съм изпуснал брилянта тук, а още по време на някое от предишните ми падания? Тогава ще е много трудно да го намерим.