Слава Богу, на третата клечка Ераст Петрович зърна полузарилия се в прахта камък и го прибра, а аз след случилото се не посмях да възразя. Насипах си две шепи монети от съкровището в джобовете и продължихме.
Не знам колко часа се мъкнахме. Понякога сядахме на земята да си починем. Втора нощ прекарвах в подземие и Бога ми, не бих могъл да кажа кое от двете ми се видя по-ужасно.
Не можехме дори да видим колко е часът, защото кибритът скоро се размекна от влагата и не искаше да се пали. Когато втори път се спънах в познатите кости, разбрахме, че се движим в кръг.
Тогава Фандорин каза:
— Да знаете, Зюкин, че така нищо няма да постигнем. Искате ли и по вашите ребра да се п-прескачат плъхове?
Потръпнах.
— И аз не искам. Тогава стига сме се шляли. Нужна е система. Сега започваме така: строго редуваме з-завоите. Веднъж надясно, веднъж наляво. Напред!
Но и след въвеждането на „системата“ още много дълго вървяхме, докато най-накрая не зърнахме в далечината слаба светлинка. Аз пръв се насочих към нея. Тунелът се стесни и някак целият се сви, наложи се да пълзим на четири крака, но това нямаше значение, защото светлината ставаше все по-ярка. Вече почти бяхме стигнали, хванах се за студен грапав корен и той изведнъж се дръпна като пружина от ръцете ми с гневен съсък. Змия! Ахнах, дръпнах се назад и си ударих темето в камък. Видях жълти петна на тясната глава на оттичащата се черна лента — безобидна водна змия. Видях забулен в утринна мъгла тъмен шлеп, покривите на складове оттатък реката и малко по-далеч — арки на железопътен мост.
— Д-доста наблизо излязохме — каза Фандорин, докато се изправяше и отръскваше оцапаната си кочияшка дреха. Беше махнал дългата черна брада, а широкополата шапка май му беше паднала още в гробницата.
Проследих посоката на погледа му. На няколкостотин крачки меко отблясваха кубетата на Новодевичия манастир, озарени от първите слънчеви лъчи.
— Сигурно монасите са използвали този проход, за да могат т-тайно да стигат до реката — предположи Фандорин. — Интересно с каква цел.
На мен не ми беше никак интересно.
— А ето и параклиса! — посочих му. — Да вървим. Господата Карнович и Ласовски сигурно ни търсят навсякъде. Не толкова нас, колкото „Орлов“. Ще ги зарадваме! — и се усмихнах. В този миг от простора, светлината, утринната свежест ме изпълни особено чувство за жизнерадост, каквото сигурно е изпитал възкресеният Лазар.
— Искате да върнете „Орлов“ на Карнович? — недоверчиво попита Фандорин.
В първия момент не повярвах на ушите си, после разбрах, че и господин Фандорин като мен се радва на благополучното ни спасение след кошмарната нощ и затова е настроен шеговито. Е, в някои случаи и Зюкин е готов да пусне шега, дори и събеседникът му да не е от най-приятните.
— Не, искам да връча камъка на доктор Линд — отговорих аз и със сдържаната си усмивка му подсказах, че съм оценил шегата му и отговарям в същия дух.
— Добре — кимна сериозно Ераст Петрович. — Нали разбирате, че ако в-върнем брилянта на управниците, повече няма да го видим. Тогава момчето и Емилия са обречени.
Чак сега проумях, че той изобщо не се шегува.
— Наистина ли възнамерявате да влезете в самоволен пазарлък с доктор Линд? — уточних за всеки случай.
— Да, разбира се!
И двамата млъкнахме, загледани един в друг с еднакво недоумение. От душевния ми подем не остана и следа. Устата ми пресъхна от лошо предчувствие.
Фандорин ме огледа от главата до петите, сякаш ме виждаше за първи път, и ме попита — стори ми се, с любопитство:
— П-почакайте, Зюкин, нима не обичате малкия Мика?
— Много го обичам — удивих се на въпроса.
— И към Емилия… сте неравнодушен?
Почувствах се много уморен, и двамата бяхме мръсни, целите в глина и прах, миришеше на трева и река и всичко това създаваше впечатлението, че обичайните условности нямат никакво значение. Само затова отговорих на въпиющо неделикатния му въпрос.
— Не ми е безразлична съдбата на мадмоазел Деклик.
— Така, значи з-залогът е животът на двама души. Двама, които в-вие… Добре, да кажем, „чиято съдба не ви е безразлична“. И сте готов да пожертвате тези двама заради парче шлифован минерал.
— Има неща, по-важни от любовта — тихо казах аз и изведнъж си спомних, че наскоро Фандорин каза същото на Ксения Георгиевна. Този спомен ми беше неприятен и намерих за необходимо да уточня: — Честта например. Верността. Престижа на монархията. Националните светини.