Слънцето превали средата на небето и започна полека да клони към запад. Уморих се да кръстосвам полянката и седнах. Лек ветрец шумолеше в свежата зеленина, сред глухарчетата жужеше пчела, по тюркоазеното небе бавно се точеха дантелени облаци.
И без това не мога да заспя, помислих си, и опрях гръб о ствола на бряста.
— Събудете се, Зюкин. В-време е.
Отворих очи. Облаците се точеха все така спокойно, но от бели бяха станали розови, а небето притъмня и се прихлупи.
Слънцето вече беше залязло, а това означаваше, че съм спал поне до девет.
— Не мигайте на п-парцали — бодро каза Фандорин. — Ще щурмуваме Ермитажа.
Беше си съблякъл дългата кочияшка дреха и остана по сатенена жилетка и синя риза — почти невидим в сгъстяващия се здрач.
Бързо прекосихме безлюдния парк.
Щом видях осветените прозорци на Ермитажа, ме обзе неописуема тъга. Сградата приличаше на бял океански параход, който спокойно и уверено прекосява мрака, а аз, който съвсем доскоро бях на прекрасната палуба, съм паднал зад борда, мятам се в тъмните вълни и дори не смея да викна: „Помощ“!
Фандорин прекъсна скръбните ми мисли:
— Чий е този прозорец — на първия етаж т-третият отляво? Не там — ето онзи отвореният и неосветеният.
— Това е стаята на мистър Фрайби.
— Можете ли да се вмъкнете? Добре, напред!
Претичахме полянката, залепихме се на стената и се доближихме до тъмния прозорец. Ераст Петрович сви ръце на стреме и така ловко ме повдигна, че с лекота успях да вляза през перваза. Фандорин ме последва.
— Стойте тук. С-сега идвам.
— Ами ако влезе господин Фрайби? — попитах паникьосан. — Как ще му обясня присъствието си?
Фандорин се огледа, вдигна от масата бутилка с кафеникава течност — май прословутото уиски, с което преди време ме беше почерпил икономът.
— Ето, дръжте. Ще го ударите по г-главата, ще го вържете и ще му втъкнете в устата тази салфетка. Няма как, Зюкин, в затруднение сме. После ще му поднесете извиненията си. Само това липсва — англичанинът да се развика. Не треперете така, веднага се връщам.
И наистина се върна след около пет минути. Носеше пътна чанта.
— Т-тук е всичко най-необходимо. Претърсвали са стаята ми, но нищо не са ми взели. Маса го няма. Отивам да го п-потърся.
И пак останах сам, и пак за кратко — скоро вратата отново се отвори.
Обаче този път не беше Ераст Петрович, а мистър Фрайби. Той протегна ръка, завъртя копчето на газената лампа и стаята светна. Аз объркано премигах.
Вкопчих се в бутилката и неуверено пристъпих напред. Горкият иконом, той за нищо не беше виновен.
— Добри вечер — любезно каза Фрайби и с интерес погледна бутилката. — I didn’t realize that you liked my whisky that much — извади речника си от джоба и с впечатляваща бързина — вече доста сръчно — запрелиства страниците: — Аз… не бил… съзнавал… че вие… харесва… мое уиски… така много.
И аз изпаднах в още по-голяма паника. Да ударя по главата човек, който ме бе заговорил — това ми се видя вече съвсем немислимо.
Той погледна сконфузеното ми лице, добродушно изхъмка, потупа ме по рамото и посочи шишето. — A present. Подарък. — Забеляза чантата в другата ми ръка. — Going on travel? Ту-тууу? — изимитира свирката на влака и аз схванах: Фрайби е помислил, че тръгвам на пътешествие и съм решил да си взема харесалата ми напитка.
— Да-да — измънках. — Воаяж. Тенк ю.
И бързо се измъкнах от стаята. Сърцето ми щеше да изскочи. Какво ли си е помислил Фрайби за руските икономи! Но сега не можех да се съсредоточа върху националния престиж.
В съседната стая на мистър Кар дрънна звънчето за повикване на слугите.
Едва успях да се скрия зад пердето — по коридора подтичваше в тръс младши лакей Липс. Браво. Това се нарича абсолютен ред в къщата. Мен ме няма, а всичко работи като часовник.
— Какво ще обичате? — попита Липс, открехнал вратата.
Мистър Кар изговори нещо с ленив глас — долових думата „мастило“, казана с невероятен акцент, и лакеят в същия похвален тръс се втурна да изпълнява, а аз отстъпих заднешком в съседния коридор, който водеше към моята стая — реших засега да изчакам там. Направих няколко малки крачки, притиснал до гърдите си пътната чанта и бутилката, и изведнъж се натъкнах на нещо меко. Обърнах се — о, Господи, Сомов!
Преглътнах и нищо не казах.
— Разправят, че сте избягали… Че вас и господин Фандорин скоро ще ви открият и ще ви арестуват. А неговия японец вече го запряха. Разправят, че сте престъпници — завърши той шепнешком.
— Знам — отговорих бързо. — Но не е вярно. Корней Селифанович, нямахте много време да ме опознаете, но ви се кълна, че всичко, което правя, е изключително в името на Михаил Георгиевич.