Сомов ме гледаше мълчаливо и по лицето му не можех да разбера какво си мисли. Дали ще се развика или не — само това ме интересуваше в този миг. За всеки случай вкопчих пръсти в гърлото на бутилката.
— Да, имах много малко време да ви опозная по-отблизо, но великият иконом личи веднага — тихо каза Сомов. — Ще си позволя смелостта да ви кажа, Афанасий Степанович, че се възхищавам от вас и мечтая да стана същият… И… и ако ви потрябва помощта ми, само ми дайте знак. Ще направя всичко.
Усетих буца в гърлото си и се уплаших, че не мога да продумам — ще се разплача.
— Благодаря — промълвих най-накрая. — Благодаря ви, че решихте да не ме издавате.
— Как мога да ви издам, като не съм ви виждал — сви рамене той, леко ми се поклони и отмина.
Тази забележителна във всяко отношение беседа донякъде приспа бдителността ми и аз свърнах в коридора, без да се огледам предварително дали там няма някой. А се оказа, че там пред огледалото се върти камериерката на нейно височество Лиза Петришчева.
— Ах — изписука Лиза, глупава мома, лекомислена и при това компрометирана с Фандориновия камердинер.
— Шшшт — казах й аз. — Тихо, Петришчева, само не врякай.
Тя закима уплашено, рязко се врътна и се хвърли да бяга с безумен вопъл:
— Помощ! Убиват ме! Тууук е!!!
Аз се втурнах в обратната посока към изхода, но оттам се дочуха възбудени мъжки гласове. Накъде сега?
Само към горния етаж.
Прелетях стъпалата и зърнах в сумрака бяла фигура. Ксения Георгиевна!
Вкамених се.
— Къде е той? — бързо попита нейно височество. — Къде е Ераст Петрович?
Долу трополяха безброй крака.
— Зюкин е тук! Претърсвайте! — чух нечий началнически глас.
Великата княгиня ме дръпна за ръката:
— При мен!
Хлопнахме вратата и след половин минутка по коридора претичаха няколко души.
— Да се проверят стаите! — изкомандва същият бас.
Изведнъж долу се чука викове, някой изпищя:
— Стой! Стой, мръснико!
Гръмна изстрел, после втори.
Ксения Георгиевна изохка и се олюля и аз бях принуден да я хвана. Лицето й смъртно пребледня, а зениците й така се разшириха, че очите й станаха черни.
На долния етаж звънна счупено стъкло.
Нейно височество рязко ме отблъсна и се хвърли към перваза. Аз — подире й. Видяхме долу тъмна фигура — сигурно току-що изскочилият през прозореца.
Беше Фандорин — познах го по жилетката.
В следващата секунда подире му изскочиха през прозореца двама цивилни и го хванаха за ръцете. Ксения Георгиевна изохка.
Но Фандорин прояви изключителна пластичност. Без да си дърпа ръцете, той се огъна като пружина и изрита единия с коляно в слабините, после повтори същото с другия. И двамата агенти се присвиха, а Ераст Петрович като лека бърза сянка прекоси полянката и изчезна в храстите.
— Слава Богу! — прошепна нейно височество. — Той се спаси!
Около къщата се защураха хора — някои с мундири, други — цивилни. Някой се понесе по алеята към портите, други се хвърлиха да гонят беглеца. Ала преследвачите не бяха много — само десетина. Къде ще настигнат в големия тъмен парк гумения господин Фандорин?
Можех да съм спокоен за Ераст Петрович. Но какво ще стане с мен?
На вратата силно се почука.
— Ваше императорско височество! В къщата има престъпник! При вас всичко наред ли е?
Ксения Георгиевна ми направи знак да се скрия зад гардероба. Отвори вратата и каза с недоволен глас:
— Имам ужасна мигрена, а вие така крещите и шумите! Търсете си престъпника, но не ме безпокойте повече!
— Ваше височество, поне се заключете.
— Добре.
Чух да се заключва вратата и се върнах в стаята.
— Знам — трескаво ми зашепна Ксения Георгиевна и обхвана зиморничаво с длани раменете си. — Всичко това е лъжа. Изключено е той да извърши кражба. И ти, Афанасий, не би направил такова нещо. Досетих се за всичко. Вие искате да спасите Мика. Не те моля да издаваш какво точно сте намислили. Кажи ми само права ли съм?
— Да.
Тя наистина не ме попита нищо повече. Коленичи пред иконата и започна да се кланя доземи. Никога досега не бях виждал нейно височество да проявява такава набожност, дори в детска възраст. Тя май и шепнеше нещо — сигурно молитва, но не чух думите.
Молитвите й продължиха непоносимо дълго. Предполагам, че поне половин час. Аз стоях и чаках. Само дето прибрах бутилката в чантата. Така де, в стаята на великата княгиня ли да я оставя?
Едва когато всичко се укроти и от парка с оживен говор се прибраха преследвачите, нейно височество се изправи. Отиде до секретера, там нещо прозвънна, после тя ме повика.
— Дръж, Афанасий. Ще ви трябват пари. Аз нямам, нали знаеш. Но вземи тези опалови обици и брилянтовата брошка. Те са мои собствени, не са семейни. Можете да ги продадете. Сигурно струват скъпо.