Понечих да възразя, но тя отказа да ме чуе. За да не подхващаме дълги спорове, които сега бяха съвсем излишни, взех скъпоценностите и твърдо си обещах, че ще ги върна на нейно височество цели и невредими.
После Ксения Георгиевна извади от гардероба дългия копринен пояс на китайския си халат.
— Вържи го за прозореца и се спусни. Не стига до земята, ще трябва да скочиш. Но ти си храбър, няма да се уплашиш. Дано Господ ти е на помощ.
Тя ме прекръсти и внезапно ме целуна по бузата — чак се смутих. И сигурно от смущение попитах:
— Да предам ли нещо на господин Фандорин?
— Че го обичам — кратко отговори нейно височество и ме побутна към прозореца.
Намерих се на земята, без да се потроша. Безпрепятствено притичах и през парка. При оградата, зад която беше „Болшая Калужкая“, почти пуста в този късен час, спрях. Изчаках наблизо да няма минувачи и много ловко се прехвърлих оттатък — какво нещо е опитът, определено изключително успешно преодолявах вече оградите.
Но не знаех какво да правя оттук насетне. Пари все така нямах, дори файтон не можех да спра. А и къде да ходя?
Спрях нерешително.
По улицата се тътреше вестникарче. Малко, на около девет години. И крещеше с пълно гърло, макар че тук явно никой не търсеше стоката му:
— Новият „Грошик“! Вестник „Грошик“! Вестник за обяви. Кому жених, кому невяста! Кому квартира, а кому работно място!
Стреснах се, защото си спомних за облога ни с Фандорин. Забърках по джобовете си с надеждата да открия някой случаен грош или копейка. Напипах в подгъва, нещо кръгло, плоско. Старинна сребърна монетка — петровски алтън.
Е, в тъмното момчето няма да забележи.
Викнах го, издърпах от чантата му сгънатия вестник, хвърлих сребърната монетка в канчето му — звънна като медна. Вестникарчето продължи по пътя си, подвиквайки нескопосните си стихчета.
Аз отидох до уличната лампа и разгърнах сивата хартия.
И видях — още на първа страница, точно в средата с големи букви:
Орльо мой! Елмазе мой сапфирен! Прощавам ти. Обичам те. Чакам вест.
Твоя Линда.
Пиши на адрес: Пощата, срещу представяне на банкнота №137078859
Това е обявата. Точно тя! И как ловко е измислена — който не знае за елмаза и размяната, изобщо не може да се сети.
Но ще види ли Фандорин вестника? Как да му съобщя? Къде да го търся? Ех, че лошо.
— И сега? — чух познат глас от тъмното. — Какво ще кажете за голямата любов! Това страстно обяснение е публикувано във всички вечерни вестници.
Аз се обърнах, потресен от късмета да се срещнем.
— Какво се чудите, Зюкин? Ясно ми беше, че ако успеете да се измъкнете, ще се прехвърлите през оградата. Само д-дето не знаех къде точно. Наложи се да ангажирам четирима вестникари да се разхождат к-край оградата и да викат високо за обявите. Нямаше как да не клъвнете. Край, Зюкин, загубихте баса. Язък за прекрасните ви мустаци и бакенбарди.
17 май
От огледалото ме гледаше подпухнала джукеста физиономия с почти двойна брадичка и неестествено бели бузи. Без мустаците и бакенбардите лицето ми сякаш изплува иззад облак или от мъгла и се яви пред очите ми голо и беззащитно. Гледката ме разтърси — сякаш за първи път виждах самия себе си. В някакъв роман бях чел, че с годините човек постепенно си създава собствен автопортрет, като нанася върху опънатото платно на дарения му по рождение лик рисунък от бръчки и гънки, подутини и хлътнатини. Както се знае, бръчките биват умни и глупави, добродушни и злобни, весели и печални. И поради тази паяжина, налагана от самия живот, едни с годините стават по-красиви, а други по-уродливи.
Когато мина първият потрес и се вгледах по-внимателно в автопортрета си, разбрах, че не мога със сигурност да кажа дали съм доволен от творбата си. Гънката край устата, да речем, да: тя подсказваше натрупан жизнен опит и безусловна твърдост на характера. Но широката долна челюст говореше за тежък и мрачен характер, а увисналите бузи навеждаха на мисълта за предразположение към несполуки. Най-поразителното беше това, че премахването на окосмяването промени външността ми много повече от рижата брада, която наскоро си бях сложил. Изведнъж престанах да съм великокняжески иконом и станах някаква буца глина, от която наново можеше да се извае човек с всякакъв произход и звание.
Но Фандорин, който проучваше новото ми лице с вид на художествен познавач, изказа друго мнение. Остави бръснача и изговори като на себе си:
— Не ставате много-много за маскировка. Важността си остана, надменната бръчка на челото си стои, п-положението на главата… Хм, Зюкин, изобщо не приличате на мен, никак — освен може би по ръст… Но нищо, Линд знае, че съм ненадминат в превъплъщенията. Толкова очевидно несходство дори може да е по-убедително, че вие сте аз. Как да ви нагласим? Да речем, чиновник шести-седми клас. По-нисък чин никак не би ви отивал. П-почакайте тук, аз ще отида на „Сретенка“ в конфекцията за военни и чиновници. Тъкмо ще избера и нещо за себе си. У нас в Русия е най-добре човек да се предреши в мундир.