— Ами ако мадмоазел и Михаил Георгиевич вече са мъртви? — изрекох гласно опасението, което най-много ме плашеше.
— Не, живи са — уверено заяви Фандорин. — Линд п-прекрасно знае, че не съм глупак — няма да му дам камъка, докато не се уверя, че заложниците са живи — той преметна още едно зърно и прибра броеницата в джоба си. — Значи действаме така. Вие к-като уж Фандорин следите гишето. Хората на Линд следят вас. Истинският Фандорин следи тях. Всичко е много просто, нали?
Неговата самоувереност ме обнадежди, но същевременно ме вбеси. Точно в този миг мъчителното колебание, което ме измъчваше още от снощи, най-накрая намери решение: няма да му предам думите на Ксения Георгиевна. Господин Фандорин бездруго има твърде високо мнение за собствената си персона.
Той седна до масата, помисли и написа няколко реда на френски. Гледах през рамото му.
За мен — за разлика от Вас — хората са по-скъпи от камъните. Ще получите елмаза. В четири през нощта докарайте момчето и жената на пустеещото място при завоя от Петербургското шосе за Петровия дворец. Там ще направим размяната. Ще бъда сам. С колко души ще бъдете Вие ми е безразлично.
— Линд ще го хареса: сумрачен предутринен час, затънтено място. Всъщност това е без значение. Ще свършим по-рано… Лягайте да спите, Зюкин. Утре ни чака интересен ден. А аз отивам да занеса писмото в пощата. Кореспонденцията, получена сутринта, се издава от три следобед. Тогава ще застъпите на поста си. Но първо ще ви преобразим до неузнаваемост.
От тези думи ми се сви сърцето. И с право, както се изясни.
Московската поща ми се видя грозна, не можеше дори да се сравнява с петербургската, тъмна, тясна, без никакви удобства за посетителите. Градът с милионно население според мен би трябвало да се обзаведе с по-представителна главна пощенска сграда. Но в моя случай мизерната обстановка в това държавно учреждение беше от полза. Заради блъсканицата и мижавото осветление безцелното ми размотаване из пощенския салон не биеше много на очи. Фандорин ме нагласи като колежки съветник от Министерство на земеделието и държавните имоти, тъй че изглеждах доста солидно. И защо такъв солиден човек с гладко обръснати бузи, подпрени с колосана якичка, трябва да обикаля с часове край разкъртените банки. На няколко пъти уж случайно поспирах пред излющеното огледало, та неусетно да понаблюдавам влизащите. Пък и защо да крия — да видя и себе си по-подробно.
Според мен външният вид на чиновник шести клас доста добре ми подхождаше. Сякаш се бях родил с кадифените петлици, украсени със златни ширити, и с „Владимир“ на шията (орденът беше пак от чантата). Никой от посетителите не ме зяпаше с изненада или недоверие — чиновник като чиновник. Може би само служителят на гишето „До поискване“ след време взе да ми хвърля внимателни погледи. Та аз марширувах пред очите му още от три следобед. А работното време в пощата по случай коронационните дни и голямото количество писма и пратки беше удължено чак до девет, така че доста време набивах крак.
Но служителят както и да е. По-лошото е, че само си губех времето. Никой не показваше на гишето банкнота. Никой не се навърташе наоколо подозрително дълго. Не забелязвах и друго, за което ме беше предупредил Фандорин: някой да излиза от салона и после пак да влиза.
В края на деня започна да ме обзема отчаяние. Нима Линд е проумял замисъла ни и всичко се е провалило?
А в девет без пет, когато вече се подготвяха да затварят, с бърза делова походка влезе снажен моряк с прошарени мустаци в тъмносиня куртка и фуражка без кокарда — на вид бивш боцман или кондуктор. Без да се оглежда, отиде направо на гишето с надпис Poste restante и изгъргори с дрезгав впиянчен глас:
— Тук трябва да имам писъмце. Срещу представяне на банкнота с номер… — порови в джоба си, извади банкнотата, отдалечи я и с явно далекогледи очи прочете: — Едно — три — седем — нула — седем — осем — осем — пет — девет? Дошло ли е?
Безшумно се приближих с разтреперани крака.
Служителят го зяпаше с недоумение.
— Няма такива писма — рече накрая след дълга пауза. — Нищо такова не е пристигало.
Как не е пристигало? — ахнах мислено. А къде е тогава? Нима напразно висях тук цели шест часа!
Боцманът също се навъси:
— Само дето ме разкараха, стария човек. Тю! — сърдито сви гъсти вежди, оглади с пръсти буйните си мустаци и си тръгна.