Накрая ни заловиха. Стреляха по нас и ни улучиха, но бяха сменили отровата от смъртоносна на парализираща. Така ни плениха. Съединиха на хикс два дебели пръта и ни завързаха за тях поотделно гръб в гръб, разчекнати като за вивисекция. После окачиха гредите на сбруи и ни понесоха по въздуха. Въртяхме се и се премятахме във въздушните течения, гадеше ми се от височината и от преминаващото действие на упояващите им стрели. Не повърнах, само за да не изцапам моята Кралица. Бяхме допрели главите си, тил в тила и това ни даде спокойствие и мъжество. Водеха ни към приетата по обичаите на тази реалност екзекуция. Преди пред нас докарваха победените, а сега беше настъпило и нашето време. И държавата ни беше съсипана, и народът ни, децата ни, внуците, правнуците, плът от плътта ни, кръв от кръвта ни — бяха избити. Задушавах се от тази сеч. Бях се примирил, че ще умра, но защо, по дяволите, тези курви недочукани трепеха децата ни?!
Усетих, че Кралицата потърква бузка в тила ми. Извъртях глава и отвърнах на милувката. И това ме утеши. Скоро и двамата — двамата! заедно! — щяхме да последваме рожбите си. Задишах по-спокойно. Изчезнаха страхът и отчаянието. Зачаках, а в действителност се отдадох на усещането на кожата й и на косите й, които гъделичкаха лицето ми според капризите на вятъра и маневрите на летящите мерзавки.
За мен беше шок да видя Царицата на врага. Амазонките приличаха на нея, но бяха с по-съвършени пропорции и наистина главозамайващи фигури. Надали ги беше родила всичките. При осите май всяка една е Майка, но по-младата е и по-младша по ранг от по-възрастната. И на върха на тази нишка на власт и подчинение стоеше тази жена с малко отпуснато и повехнало тяло, но достатъчно привлекателна, ала не с формите си, а заради лицето. Заради очите. Те бяха далеч по-смислени от онези, с които бях свикнал първо в Землянките, после в Кралството и накрая в Империята. Загиващата ми Империя.
Гледах в очите тази жена, тази вражеска Царица и се заклех пред себе си, че няма покорно да наведа глава под секирата на палача. Впрочем този, когото сметнах за палач, май беше Царят. Як, но прекалено охранен търтей, който беше заприличал на японски борец по сумо. Виж, неговите очи бяха безсмислени. Като… като на моята Кралица.
Трепнах и се свих вътрешно от тази мисъл. Омекнаха ми коленете. Сякаш стоях на ръба на бездна. И победителката го усети и не пропусна да ме подхлъзне.
— Знаех си, че скоро ще си намеря подходящ Цар! — провлечено каза тя и се усмихна пресметливо съблазнително и отмерено хладно, но така, че да не гаси искриците надежда.
Стиснах зъби. Не смеех да си призная, че ми хареса да чуя човешки глас и смислена реч… Боях се, че започва да ми се живее — жадно, неистово… и предателски.
Но ми се живееше!
С ъгъла на окото видях как учудено ококори черните си очи моята Кралица, погледна мен, погледна съперницата и оклюма глава. Прави кичури катранена коса паднаха връз лицето й. Отпуснаха се раменете й.
А Царицата пред мен бе руса и със сини очи. Имаше и лунички. И бе едва прикрита с полупрозрачен лилав тензух. Против волята си изучавах бедрата й, глезените, коленете, гърдите, ключиците, тънката талия, чувствените ръце… Пред нея изваяната снага на моята Кралица изглеждаше като изрязана от слонова кост статуетка — изящна, но мъртва. И носеше смърт. А тази тук бе жива.
— Нима си глътна езика? — каза ми закачливо и нареди на стражата: — Развържете го и излезте!
Веднага се озърнах крадешком за някакво оръжие. За миг ме подхвана безумната въртележка на въображението: скачам, убивам враговете си и се втурвам с моята Кралица на ръце… къде? Бос през гората? Хрумна ми идиотска мисъл за мотор или дори джип, бронетранспортьор със зенитни картечници, макар че би трябвало да си пожелая хеликоптер или свръхзвуков изтребител… Клюмнах. Избликът на адреналин ме зашемети. Дишах тежко, стисках юмруци и осъзнавах колко безсмислено е всичко.
Онази сякаш прочете мислите ми:
— Животът продължава. Ела при мен. Ето тук е твоят меч, пречукай този шопар, той няма да помръдне, ако не му позволя. И ще бъдеш отново онова, което си бил. Само че далеч по-силен… защото ще имаш мен — Истинската!
Погледнах я. Тя се усмихваше. Моята Кралица не можеше. Разлепих устни и прегракнало рекох:
— Искам… искам…
— Да, кажи?
— Искам да я пуснеш да си иде. И тогава… ще остана с теб.