— Ще ви бъде начислен данък, определен според приходите ви. Ако не отбележите никакви постъпления в рамките на първите шест месеца от издаването на разрешителното или не успеете да платите данъците до месец след възникването на съответното задължение, привилегията ви ще бъде отнета, без възстановяване на парите. — Той говореше бързо, рецитиращ познати неща. — Носите ли нужната сума със себе си?
— Да. — Гуен измъкна кесията от пазвата си.
— Сертификатът е валиден за срок от една година. След изтичането на този период трябва да го подновите.
— Но можем да се нанесем там още сега, нали?
— Можете да правите каквото пожелаете, стига то да бъде в рамките на закона, да не заплашва сигурността на града или кралството, да предоставя облагаем доход и да остане одобрено от краля.
— Кралят ще мине на оглед? — втрещено попита Гуен.
Чиновникът се засмя.
— Не. Негово величество няма да минава на проверка. Но представител на търговската гилдия ще го стори.
— И ако той даде одобрението си, ще имаме право да задържим мястото? — Тъмнокосата жена протегна парите.
— Ще имате право да го използвате — поправи асесорът. — Имайте предвид, че подобренията, които внесете, остават притежание на краля. И че той може да анулира сертификата ви по всяко време и без предупреждение.
Гуен отдръпна ръка.
— Какво означава това?
— Ако Негово величество пожелае, може да ви прогони.
Калианката не скриваше тревогата си.
Старецът се приведе напред:
— Бъдете успешна, но не прекалено успешна.
Тя кимна, макар да не бе разбрала съвета му, и пусна монетите. Изпитваше облекчение и ужас. Бе осигурила дом за всички тях. И освен това току-що бе дала по-голямата част от парите им в замяна на потрошен коптор.
— Получихме разрешително — каза им Гуен, когато двете с Роза се върнаха.
Продължаваше да вали, но дъждът вече не представляваше дразнител, изместен от вълнението. А и беше добре, защото щеше да държи хищниците настрана, докато мишлетата стегнат мястото. (Защо тя непрекъснато оприличаваше останалите жени на животинчета? Кученцата, котките, патетата и мишлетата бяха сладки, но също така представляваха и тежест.)
— До няколко дни ще дойде човек, който да огледа. Ако той одобри, цялата сграда става наша.
— Цялата? — кисело каза Джолийн.
През цялото време, в което Роза и Гуен бяха чакали на дъжда, останалите бяха съумели да почистят съвсем малка част от боклуците. Със запушването на дупките бяха постигнали сравнително по-голям напредък — дъждът и вятърът бяха прогонени извън салона — но въпреки това мястото продължаваше да изглежда руина.
— Ще стане по-добре — увери ги Роза. — Просто трябва да го спретнем.
— Предстои ни още една студена нощ — каза Мей. — Никакво метене няма да промени това.
Гуен кимна.
— До смрачаване трябва да сме успели да почистим комина. Неизползваемите отломки ще хвърлим в огнището: едновременно ще разчистим и ще се сгреем. Останали са ми достатъчно пари, за да закупим дърва за огрев, но въпреки това ще е добре да пестим.
— Ние не разбираме нищо от дърводелство — каза Ета. — Никога няма да успеем да оправим къщата.
— Двете с Аби се опитахме да отместим някои от по-големите греди. — Кристи посочи някаква укрепваща греда, рухнала върху стълбището. — Дори не можахме да ги помръднем.
— Ще ни е нужна помощ. — Гуен отново започваше да оглежда развалината, този път с очите на стопанка.
— Никой няма да ни помогне — каза Джолийн. — Никой не се интересува от шепа курви, избягали до другата страна на улицата.
Гуен получи поредна възможност да оцени дъжда: на фона на неговото шумолене мълчанието не изглеждаше толкова тягостно.
Бе настъпил моментът за същинско решение. Предишният ден бе минал под знака на страха. Никоя от тях не бе могла да разсъждава спокойно. Снощните слепи приготовления също не бяха предразполагали към размисъл. Същото можеше да се каже и за треперенето във влажната нощ.
Гуен с нищо не бе им вдъхнала увереност или надежда — единствено бе избрала място за спане, бе им предоставила малко храна и по едно тънко одеяло. А от другата страна на улицата се издигаше познатата им кръчма, която нашепваше за топла храна и топли легла. Гуен разполагаше с идеи, но тяхната абстрактност отстъпваше пред плътността на топлия юрган.
— Нужен ни е някой силен — каза Роза. — Който няма да взема много.
— Или ще работи безплатно — рече Гуен, за пореден път умилена от невинността й.