— Направо търчат насам. — Джолийн приседна на стълбището, което отвеждаше към нищото. — Ако ще се надяваме на това, да вземем да започнем да се молим. Също толкова вероятно е да получим отговор на молитвите си.
— Ще видим — каза калианката. — Започнете да разчиствате комина и огнището. А аз ще се опитам да направя нещо.
— Гуен възнамерява да превърне къщата в дворец — каза им Роза. Ако не беше искреният й тон, думите й биха прозвучали като шега, и то от жестоките шеги. — Видяхме една прекрасна къща и ще направим мястото да изглежда досущ като нея. И то каква къща беше! Дори кула имаше.
Гуен се усмихна тъжно. Онази къща най-вероятно принадлежеше на някой барон или заможен капитан; вероятно бе струвала цели сандъци златни кюлчета и най-вероятно известни услуги към висшите благородници. Седемте жени разполагаха с оставащата златна монета на Гуен и със собствените си спестявания — жалки медни монети. Хубаво беше да се мечтае, но тази цел бе неизпълнима. Роза бе не само невинна, но и наивна.
— Това ще бъде Медфордският дом — рече Роза.
— Какво? — попита Джолийн.
— Така ще наречем мястото. Може ли, Гуен? Това ще бъде най-прекрасният дом в града.
Никой не се изсмя, макар това да се очакваше. Джолийн би трябвало да рита от смях. Но тя не го стори.
— Така да бъде — съгласи се Гуен. — Сега да се захващаме за работа. Трябва да отворим колкото се може по-скоро.
— С колко време разполагаме? — попита Мей.
— Не зная. — Гуен се загледа към улицата. Заради неспирните удари на капките локвите изглеждаха като кипнали. — Помогнете на Джолийн да разчисти. Аз ще се върна след малко.
Калианката отново изникна навън и тръгна сред поройния дъжд.
Долният квартал не можеше да се похвали с канализация: и най-малкият дъжд превръщаше улиците му особено „Капризна“, в тресавища. А ако въпросният дъжд се окажеше не чак толкова малък, по улиците се понасяха отпадъци.
Тъй като цялата беше подгизнала, Гуен не си правеше труда да подбира пътя си или да предпазва коси. И докато пристъпваше сред локвите, разплискваща вода, тя се чувстваше добре. За пръв път вървеше по улицата спокойно, без да изпитва отврата от предстоящото. Тежаха й само задълженията, които тя сама си бе определила. Можеше да отиде където си поиска и да остане колкото си иска. С неочаквана усмивка тя се насочи право към средата на най-голямата локва и нагази в нея.
Достигнала кладенеца, калианката не спря, а се отправи към счупената кола. Диксън се бе настанил край нея, подпрял брадичката си с ръце. Той седеше неподвижно, със стичаща се по лицето му вода. Приличаше на статуя.
Гуен се настани до него, право в една кална локва. Подир минута, в която бе споделяла взирането му напред, тя каза:
— Хубав ден за зяпане.
Диксън се извърна към нея. От ръба на шапката му се спускаше малък водопад.
— Тъй е.
— Не искам да ти губя времето, затова ще говоря направо. Виждаш ли онази постройка? — Тя посочи. — Аз и останалите момичета от „Противната глава" ще я постегнем.
— Така ли? Чудех се какво сте се засуетили там. Смятате ли да правите нещо?
— Ще отворим публичен дом.
— Радвам се за вас.
— Много скоро ще обядваме. Възможно е храната да е топла, ако успеем да отпушим комина. — Тя сви рамене. — Не става дума за много, но пак е нещо.
— Добре звучи.
— Бихме искали да те поканим.
— Мен ли? — изненадано попита той.
— Не си разпалвай надеждите. Дори хлябът е наквасен.
— Точно както го обичам.
— Значи ще дойдеш?
Той сведе глава, при което изля водата, събирала се в извитата част на шапката му.
— Нямам пари, Гуен. А ако имах, щях да хвърля една от монетите, за да избера какво да си купя: храна или пиене. Второто ми се струва много по-подходящо. Храната само би удължила мъката ми.
— Не ти искам пари. Още не сме отворили. Просто те каня да се нахраниш с нас. — Гуен отмести един прилепнал кичур от лицето си. — Всъщност, не е само това. Бих искала да ти предложа работа.
— Каква работа?
— Физическа. — Тя не виждаше причина да лъже. — Останали са ни малко пари за храна. Ако успеем да постегнем мястото, да приготвим няколко стаи, да внесем легла, ще започнем да изкарваме пари. — Подир миг тя се засмя. — Роза се е въодушевила да издигаме дворец. Влюби се в една от къщите, които видяхме край площада. И иска да наречем мястото Медфордския дом, защото това щял да бъде най-добрият публичен дом в града.
— Става дума за старата странноприемница, нали? Онази, към която току-що посочи, дето се е килнала като пияница?