— Същата.
— Ще ви трябва сертификат, а той струва…
— Вече имам.
Мъжът премигна насреща й.
— Така ли?
— Именно. — Тя притисна ръка към гърдите си, където нейното копие бе скрито до кожата й. — Преди няма и час градският асесор ми издаде разрешително. — Този път Гуен си позволи да се усмихне. — В този момент сградата не прилича на нищо, а и надали някога ще стане както Роза го описва, но пак е нещо.
— А аз за какво съм ви?
— Виждал ли си Мей?
— Дребничката?
— Същата. Тя прилича на врабченце. Да си виждал врабченце да нарамва греда?
— Признавам, че не съм.
— Няма и да видиш. — Гуен докосна ръката му. — За такава работа е нужен вол.
— Искаш да ви помогна да построите къщата?
— Искам да ни помогнеш да построим Медфордския дом.
Диксън се усмихна насреща й.
— И фактът, че в продължение на седмица не съм успял да стегна колата, не те притеснява?
— Ако познаваш дърводелец, склонен да работи за къшей подгизнал хляб, бъди така добър да ме насочиш към него. В противен случаи силният ти гръб ще ми е достатъчен.
— Поне това имам.
— Да кажа ли на останалите, че ще ни гостуваш?
Диксън хвърли към количката поглед, полагащ се на мъртвец.
— Ако имате въже, ще помогна за комина.
— Мога да намеря.
— Недей да купуваш. Вземи назаем от Хенри от южните докове. Днес няма да му трябва. Кажи му, че е за мен. Ще го намериш в кръчмата… — Той я погледна и се засмя. — Всъщност, по-добре да ида аз.
— Както прецениш.
— Не ми се струва умно да изпращам жена като теб в западнала кръчма. — Диксън я погледна и поклати глава.
— Какво?
— Ти си красива жена, Гуен.
— Благодаря ти, Диксън.
— Исках да кажа, че никой не бива да те взема за мъж.
— До този момент не си спомням да ми се е случвало подобно нещо.
— Ако продължаваш да се държиш така, може да ти се случи. За момент ме заблуди с тази решителност.
— Това не е добра новина за жена с моята професия.
— А как според теб се чувствам аз? Получих нова работа и едновременно с това узнавам, че съм слепец.
— Стига да не си глух и глупав, няма проблем.
— Не обещавам нищо. Наемаш ме такъв, какъвто съм.
— И това ще свърши работа.
Двамата постигнаха компромис, като заедно се отправиха да търсят рибаря Хенри. Той се прехранваше с помощта на лодката си — от нея хвърляше мрежи и обхождаше капаните, които бе залагал из река Галевир. По-голямата част от парите от продадената риба той пропиваше в „Трите пердета": пивница, разположена недалеч от реката.
Ако въпросната кръчма се бе намирала близо до „Противната глава", двете биха се конкурирали. И първата би спечелила, защото бе с една класа над конкуренцията: нещо, което дори противната моряшка клиентела не можеше да промени. Стените, таванът и подът бяха варосани. И редовно почиствани; при влизането си Гуен долови миризмата на луга.
— Съдържателят е бивш капитан — вметна Диксън. Личеше, стените бяха покрити с щурвали и мрежи. — По-добре изчакай отвън.
— Опитваш се да ме защитиш от покварата на кръчмарския живот?
Диксън се усмихна.
— Не. Но да вляза с теб би било като да седна на бара и да извадя собствена бутилка. „Пердетата“ си имат собствени жени.
Гуен остана на прага, загледана в посетителите. „Противната глава“ никога не бе съзирала подобно оживление, нито в дъждовните, нито през останалите дни. Всички лица й бяха непознати. Не че самата тя се беше старала да запомня лицата на клиентите си — с изключение на малцината постоянни, повечето се бяха превърнали в смътен спомен. Малцина от клиентите на бившето й заведение идваха тук: пристанището се намираше прекалено далече, за да оправдае биенето на толкова път. Прекалената дистанция щеше да затрудни и пияното прибиране.
Гуен веднага можа да различи лодкарите: обгърналата ги миризма на риба представляваше предостатъчен признак. По отношение на облеклото рибари и докери се обличаха в сходни вълнени дрехи и можеха да се похвалят със загрубели като шкурка длани.
За да постигне успех със собствения си публичен дом, тя трябваше да се старае да привлече клиенти извън бедняшкия квартал, от места като това. Макар че Грю се бе опитвал да крие сумите, срещу които отдава жените си, тя имаше добра представа за тарифите. И освен това знаеше, че за различните момичета се плаща различно — още една причина, поради която съдържателят бе запазвал ценоразписа в тайна: за предотвратяване на дрязги между работничките. Тази му мярка изглеждаше разумна. За Рейнър Грю важаха множество лоши неща, но никой не можеше да го обвини в глупост. Но пък не беше и успешен бизнесмен. Да, справяше се, може би повече от сносно, само че в качеството си на единствена кръчма на цялата улица заведението му трябваше да печели много повече. Гуен нямаше представа къде отиват парите. Във всеки случай не и за поддръжка на условията. Грю бе преценил, че клиентите му не се интересуват дали подът под краката им е пръстен или мраморен. В това отношение той бе прав. Но не му беше хрумнало, че стягането на мястото би привлякло и нови клиенти — такива, които обръщаха внимание на условията, защото бяха достатъчно платежоспособни да си позволят придирчивост.