Жената се обърна, за да разгледа улицата. Доковете край реката можеха да се похвалят с репутацията на едно от най-западналите места на града, но пък Гуен не виждаше нищо, което да изглежда по-зле от улица „Капризна“. Макар че вонята на риба бе малко по-силна от тамошното зловоние, видът на местните я убеди, че това място с нищо не се отличава от бедняшкия квартал. Нейното заведение имаше потенциала да се справя не по-зле от „Трите пердета“.
Някакъв мъж крачеше, понесъл дъски под мишница. По-натам вървеше момиче с един топ плат. Един зидар остави празната си кофа пред вратата, преди да влезе. В тази част на града, в занаятчийския квартал, Гуен щеше да намери всичко, от което се нуждаеше: работниците за ремонта и клиентите, с чиято помощ щеше да го изплати. Просто се нуждаеше от начален тласък.
Диксън се върна сам.
— Не го ли намери?
— Напротив. Къде другаде би могъл да бъде? Само че той не виждаше смисъл да излиза на дъжда, за да ми даде въжето си. Ще го вземем направо от неговата.
— Той е женен?
— От лодката му.
Гуен се отправи подир придружителя си. Кръчмата се намираше само на две сгради от реката: риболовният хангар и кантората. Най-вероятно рибарите отнасяха товара си в първата постройка, отбиваха се във втората, за да получат пари, и пускаха котва в третата, където да изхарчат спечеленото.
Гуен не бе имала много възможности да разгледа реката. Този път също не й се удаде — малки лодки и платноходки скриваха по-голямата част от гледката, а за останалото се бе погрижила пелената на дъжда. Привързаните съдове се поклащаха върху вълните. Повечето от тях бяха покрити с платнища, а имаше и няколко, които се предпазваха от дъжда обърнати с дъното нагоре. Всяка от лодките носеше собствено име: „Щастливка“, „Сестра Син“, „Клатещата се Беула“.
— Защо всички лодки носят женски имена? — попита тя.
Диксън сви рамене.
— Аз нарекох моята кола Доли по името на кобилата, която я теглеше. А когато крантата умря, името си остана.
Лодката на Хенри се казваше „Лорали“. Докато Диксън тършуваше изпод платнището, Гуен се взираше в корабостроителницата нагоре по реката. Рамото на огромен кран се издигаше над водата. Дори и шуменето на дъжда не можеше да заглуши трополенето на чукове.
— Знаеш ли къде има дърводелски работилници? — попита тя, когато мъжът най-сетне се надигна, нахлузил въжето като шарф.
— Улицата на занаятчиите ми се струва добро място за дирене.
Гуен се усмихна. Трябваше да се досети и сама.
Скоро след поемането обратно жената зърна първото си познато лице. Озлобено лице. Стейн бе придобил изражението на куче, натъкнало се на промъкващ се в двора му непознат.
— Мен ли търсиш? — процеди той, без да обръща внимание на Диксън.
— Не. — Гуен продължи да върви.
Стейн я сграбчи за китката.
— Била си толкова път. Поне би могла да ме поздравиш.
— Пусни ме. — Тя дръпна ръката си. В отговор последната се оказа стисната още по-силно.
— Предишният път си излезе по много груб начин. Да се извиниш ли си дошла?
— Мисля, че не й харесва начинът, по който я държиш — отбеляза Диксън.
— Пръждосвай се — каза Стейн, без да отмести поглед от Гуен.
— Изглежда не разбираш — продължи Диксън. — Кобилата ми умря преди година.
Сега вече Стейн го погледна, объркано.
— Това пък какво общо има?
— Наложи ми се сам да бутам и тегля двуколката си из града.
— И това по какъв начин ме касае?
— Защото ти въобще не си толкова тежък и може да те хвърля прекалено силно в реката. Може да си строшиш нещо. — На свой ред Диксън положи ръка върху неговата десница. Стейн скриви лице и побърза да разтвори пръсти. В следващия миг полетя към стената на рибарския хангар.
— Тук имам много приятели — каза Стейн. — На твое място не бих се навъртал.
— А на твое място аз бих се задържал далеч от нашия квартал, защото никак не ми харесват мъжете, които посягат на жени. И освен това не са ми нужни много приятели, за да те опердаша.