Диксън и Гуен продължиха пътя си.
— Благодаря ти — каза калианката. — Но трябва да внимаваш. Той уби Ейвън.
Диксън се закова на място и с почервеняло лице започна да се обръща.
— Недей. — Тя постави ръка върху неговата.
— Затова ли всички вие се махнахте?
— Да. Грю си прибра парите от обезщетението и щеше да продължи да го допуска до нас.
— Аз не бих проявил такава небрежност.
Гуен се усмихна и плъзна ръка към дланта му, за да я стисне.
— Ти си първият. — Тя отново закрачи. А спътникът й се колебаеше, все още поизвърнат назад. — Остави го. Той вече не представлява заплаха.
— Ако отново си позволи да те притеснява, ще представлява труп.
Всяка от четвъртините на града си имаше добри и лоши части. Улицата, към която двамата се бяха отправили, бе в занаятчийския квартал, близо до бедняшкия, и представляваше тукашния еквивалент на улица „Капризна“. Тя бе приютила редици тесни дюкянчета — достатъчно тесни, за да окуражат стопаните си да извършват по-голямата част от работата на улицата. Обичайно прекосяването й представляваше внимателно промъкване сред дървени магарета, тезгяси, станове и какво ли още не. В случая продължаващият да вали дъжд бе накарал майсторите да се изпокрият по домовете си.
Табелата на една от къщите я обявяваше за свърталище на братята Уилям, строители. Под надписа бяха нарисувани чук и трион.
— Какво ще кажеш за това? — обърна се Гуен към спътника си.
— Не виждам защо не.
Тя поспря под един надвиснал етаж, за да изстиска косата и роклята си, преди да влезе. А влизането й веднага привлече погледите. Заради дъжда дърводелците не работеха — около десетина от тях се бяха настанили на различни места из работилницата. Гуен се отправи сред стърготините, приближи се до мъжа зад тезгяха и каза:
— Искам да ви наема да построите къща в края на улица „Капризна
Никой не отговори.
— Дамата говори на теб — изръмжа Диксън с боботещия си глас.
— Къде виждаш дама, приятелю? — вметна един от работниците, настанен на табуретка. Той бе русоляв, слабоват, с кожена престилка и бе мушнал парче графит зад дясното си ухо.
— Не виждам и приятели — отвърна Диксън.
Гуен издърпа кесията си, извади последната златна монета и я повдигна.
— Какво мога да получа срещу това?
Онзи от табуретката се надигна, взе монетата и я одраска с нокът. Установяването на истинността го накара да повдигне вежда и повиши глас.
— Зависи от типа дървен материал. Какво по-точно те интересува?
— Къща като онази, разположена срещу кабинета на градския асесор на площада. Тя трябва да замени настоящите руини. Два етажа, много спални, просторен салон, приемна и… и два отделни кабинета. И веранда с хубав парапет, която да обгръща постройката.
Дърводелецът се взираше в нея смаяно. Очевидно подозираше, че е вдишвала боя.
— Подобно нещо ще струва много повече от една златна монета.
— И аз самата подозирах същото. Но за момента ще се задоволя с една стая.
— Една стая?
— Да. Искам да ми построите една стая сред развалините. Просто четири стени и врата. А също и да оправите покрива, за да не тече. Материал ще добиете от руините. За това монетата ще стигне ли?
Мъжът се замисли за момент, преди да кимне.
— Хубаво. Когато приключите с това, ще успеем да съберем още пари, за да довършите работата. Споразумяхме ли се?
— Ти си калианската курва, която работи в „Противната глава“, нали?
— Бях.
— Калианка или курва?
Диксън направи крачка напред, но Гуен го спря.
— И двете. Сега съм от Медфорд и започвам собствен бизнес.
Онзи присви очи.
— Какъв бизнес?
— Медфордският дом. Най-добрият публичен дом в града.
— За пръв път го чувам.
— Странно. Точно на теб е възложено построяването му.
Глава 9
Ейдриън остана пет дни в Колнора, които посвети главно на отспиването си. През останалото време се разхождаше по улиците и се отбиваше из кръчмите, търсейки познатата качулка. Така и не се натъкна на нея, но не преставаше да вижда лицето на Вивиан пред очите си.
Спомените му оставаха единствените доказателства от случилото се. Ако не беше кобилата, той с основание би могъл да определи случилото се за кошмар. Отслабването на дъжда го зарадва неимоверно — то позволяваше продължаване на пътуването. Последното от своя страна щеше да му позволи да се отдалечи колкото се може повече от поредните неприятни спомени.