Той бе успял да замени кобилата си за друга, далеч по-подходяща за езда — стройна дама на име Танцьорка с бели задни крака и звезда на челото. И освен това се бе сдобил с лелеяните нови топли дрехи — вълна и кожа. С тях капризите на времето преставаха да го притесняват.
Ейдриън пътуваше вече от два дни, вдигнал качулка и свел глава, но въпреки това не можеше да се отърси от неприятното усещане.
Градът бе останал далеч зад него; сега го обгръщаха обработваеми земи. С напредването на север пръснатите из тях плевни ставаха все по-занемарени, докато не изчезнаха съвсем. На третото утро боецът навлезе в гъста гора. Дъбовите дървета стояха на стража край пътя, застлан с червени и златни листа. Големи листа, сливащи се красиво с черната кал. Дъждовната влага успяваше да подчертае най-добрите отсенки. Валежът бе потъмнил клоните и караше пътниците да гледат надолу, за да оценят листната красота.
На едно място Ейдриън спря коня си и зачака. Той пътуваше сам, но се чувстваше преследван.
Лесът бе изпълнен с мълчание. От клоните се отронваха капки, кобилата дишаше дълбоко и леко тръскаше глава. Спирането не й харесваше. Тя също се чувстваше неспокойна.
Именно така започваха страшните истории, разказвани край лагерни огньове или оплискани с бирена пяна маси. Младият герой навлизаше дълбоко в гората сред привидно спокойствие. Обграждаше го тишина. И тогава… Развитията бяха стотици, до едно лоши. Може би героят виждаше светлина в далечината и се отправяше към нея, за да открие гибелта си. Или пък долавяше звука от приближаващ се звяр, несъмнено човекояден.
— Бас държа, че ме смяташ за луд — обърна се Ейдриън към кобилата си. — Шериф Малет от Колнора със сигурност би те подкрепил.
В отговор на лекото сръчкване животното отново се отправи напред. Едновременно с това боецът различи движение. То не бе породено от падащ лист — движеше се нещо много по-голямо и тъмно, за момент разместило фона зад листата.
Блекуотър се извърна, за да се вгледа по-добре. Виждаше единствено дървета.
— И ти ли видя? — прошепна той.
Танцьорка продължаваше да трополи по пътеката.
Продължителното взиране се оказа безплодно. А и скоро той се отдалечи прекалено, за да може да различи нещо. Въпреки това боецът продължи периодично да извръща глава. В историите преследвачът можеше да бъде някакъв полувълк, трол или истински призрак. А ако ставаше дума за история, разказвана от калайджията Пакър, злодеят щеше да бъде гоблин със скъпа жилетка и цилиндър. Въображението на Блекуотър можеше да бъде не по-малко плодовито в това отношение, не и без съдействието на множеството ужаси, които бе съзирал. Поне можеше да изключи гоблините от списъка с възможности. Най-вероятно ставаше дума за крадец. Самотен ездач като него, още повече облечен с видимо нови дрехи, определено би представлявал изкусителна цел.
Макар да оставаше нащрек, той нито чу, нито видя нещо подозрително.
Скромните си познания по география Ейдриън Блекуотър дължеше на вечерите край огнището, посветени на Пакъровите разкази, или на собствения си ратнически опит. И в двата случая те се изчерпваха до Колнора. В момента той все още се намираше в Уорик, кралството на Етелред, близо до северния му край. Шеридън се намираше на север от кралство Уорик — поне това боецът знаеше със сигурност. Той нямаше представа за разстоянието — единствено за посоката — и не бе сигурен, че ще се натъкне на някакъв знак, който да сочи пътя към учебното заведение. До този момент бе подминал няколкото отклонения, преценявайки, че един университет ще бъде разположен близо до най-натоварения път.
Пакър бе споменавал, че на север от Шеридън се намирала земя на име Трент — планинска земя, населявана от жестоки люде. Ейдриън не смяташе, че ще пропусне целта си и ще се озове сред въпросните земи, но пък през живота си бе вършил и по-глупави неща.
С напредване на утрото пътят му го отведе в малко селце — непретенциозни къщи със сламени покриви, лъкатушещи огради и ръчно разчистени ниви. Боецът възнамеряваше да почука на някоя врата с молба за упътване, когато забеляза един от местните да поправя количката си.
— Как се нарича това село?
Запитаният повдигна глава бавно, с което създаде впечатлението, че тази част от анатомията му е необичайно тежка. Ейдриън веднага можа да разчете жестовете му, защото достатъчно често се бе натъквал на тях. Те издаваха страх. Ако този мъж и количката му можеха да побягнат в отговор на инстинктивната си реакция, щяха да го сторят.