Нито една от многото армии, в които Ейдриън бе служил, не се бе поколебавала да настани войниците си в някое село. Офицерите винаги присвояваха най-добрата къща, чиито обитатели скоропостижно се озоваваха на открито. Без одеяла. Само на красивите дъщери бе разрешено оставане. И ако се случеше бащата да възрази на тази разпоредба, следваше бърз и безмилостен бой (бой, ако командирът се случеше в добро настроение; само че пълководците рядко бяха в добро настроение).
Ейдриън не помнеше някога да е отсядал конкретно в това село. Всички подобни места се бяха слели в съзнанието му, за да оформят един смътен и обобщен образ. Но той знаеше, че подобен страх бива усвоен. И реакцията на селянина говореше, че по-рано е имал неприятни срещи с конници.
Затова боецът слезе от коня си и продължи по-меко.
— Простете, не исках да ви стресна. Просто минавах през селото ви и се надявах да ме упътите.
Мъжът се осмели да хвърли бърз поглед към лицето му.
Ейдриън се усмихна.
Поуспокоен, селянинът се усмихна на свой ред.
— Уиндъм.
— Това вашето име ли е, или името на селото?
Мъжът леко се засрами.
— Селото, сър. А аз съм Прат.
— Приятно ми е да се запознаем, Прат. Коя е тази река?
— Галевир, сър.
— А кое кралство?
— Провинция Чадуик, кралство Уорик.
— Това също влиза в границите на Аврин?
Селянинът изглеждаше изненадан от въпроса.
— Разбира се, сър. От отсрещния бряг започва кралство Меленгар.
— Пак в Аврин?
— Да, сър. — Той отпусна количката и обърса лице с ръкава си. — Към Трент ли пътувате?
— Не, поел съм към Шеридън. Яздя от няколко дни и започнах да се притеснявам, че съм го подминал.
— Че сте подминали Шеридън? О, не, сър. Остава ви още половин ден път.
Ейдриън погледна към сивото небе, което все още сълзеше.
— Прекрасно. Можете ли да ми кажете нещо по-специално за оставащия път?
— Не съм пресичал реката, сър.
— Някакви военни действия между двете кралства?
— Не. Етелред и Амрат поддържат мирни отношения от години. Откакто се помня, на моста никога не е имало пазачи. Не ми се е налагало да прекосявам. Грънчарят Биб е ходил оттатък. Той продава съдовете си в Медфорд, два пъти годишно. Това е столицата на Меленгар. Все натам. — Прат посочи леко вляво от моста. Ейдриън можеше да види единствено дъждовна мъгла. — Зиме, когато опадат листата, замъкът Есендън се вижда. А като настъпи Зимният фестивал, камбаните на катедралата се чуват. Биб всеки път се връща със сол и пъстри дрехи. И жена си намери при едно от пътуванията си. Макар че — мъжът снижи глас — тя и пръста си не повдига, мързеланата. Отказва да готви. И още по-добре, викам аз, понеже тя хич не умее да готви. Биб здравата го е загазил покрай нея.
— В такъв случай не знаете пътя до Шеридън?
— Зная го. Не съм бил там, обаче много хора минават и в двете посоки. Малцина са толкова учтиви като вас, но все пак… Чувал съм, че малко отвъд реката пътят се раздвоява на две. Ни знак, ни дявол. Биб казва, че лявото разклонение отвеждало към Медфорд. Туй било кралският път. Вие трябва да продължите надясно. Биб нито веднъж не е тръгвал по другия път, нали ходи само в Медфорд, обаче други са ми казвали, че школата се намирала край десния път. Малко на изток.
— Благодаря ви… Прат бяхте, нали?
— Да, сър. А вие откъде идвате, сър?
— От Колнора.
— И за нея съм чувал. Страшно голям град. Аз самият не проумявам защо им е на хората да живеят тъй близо едни до други. Не е нормално. А после тези хора тичат насам, когато гневът на Марибор ги връхлети. Точно така стана преди шест години, когато започна да вилнее чумата. Сума ти свестни хора погинаха. Ако не беше монсеньор Мъртън, всички щяхме да сме изпукали. Как са нещата в Колнора сега?
— Странни. Мокри и странни.
Към свечеряване на слънцето се беше удало да пробие облаците и наглите снопове заливаха долината Шеридън. Изглеждаше, че самият Марибор проявява благоволение и го излива от небето. На Ейдриън му се искаше да приеме това за знак, че лошият му късмет най-сетне е на път да приключи, но не се надяваше особено.
Пристигането на писмото бе положило началото на поредица нещастия. Същинско чудо представляваше фактът, че посланието бе успяло да го намери сред дивите източни земи. Чудо — или пък проклятие. Ейдриън все още се затрудняваше да осмисли случилото се.
Писмото го бе намерило дълбоко в сърцевината на Калис, в град Мандалин: тамошната арена с високите кули привличаше най-добрите тълпи. Въпросната вечер Ейдриън бе участвал в три битки, макар да помнеше само последната. Може би щеше да се чувства отвратително дори и ако не бе прочел писмото. Това предположение му помагаше да смали усещането, че е виновен за смъртта на баща си. Идеята беше нелепа, но понякога точно този тип идеи се оказваха най-добрите. Той не беше отговорен, но и не беше невинен.