Допълнителните напътствия, които Прат му бе дал на сбогуване, се оказаха правилни. В мига, в който Ейдриън зърна камбанарията в далечината, той разбра, че е достигнал целта си. Долината имаше изключително приятно излъчване. Университетските сгради, обгръщащи средата й, му напомняха на каменните монолити от джунглите Гур Ем. Въпросните светилища бяха притежавали същото мистично излъчване на святост. Но тукашните постройки бяха много по-големи.
В средата им се издигаше огромна статуя, която държеше меч в едната си ръка и книга в другата. Може би това бе основателят на университета. А може би не бе никаква статуя, а гигантът, построил огромните сгради и на свой ред превърнал себе си в камък. Това би обяснило наличието на постройките. В продължение на мили Ейдриън не бе зърнал никакви скали, а тукашните градивни блокове изглеждаха огромни. Десет товарни коня биха трябвали за поместването само на един. А вместването им в четириетажни сгради… Освен гигант, Ейдриън не се сещаше за друго обяснение.
С приближаването си той можа да различи десетки младежи, облечени в тоги. Те крачеха оживено по алеите и внимаваха да не цапат одеждите си из все още задържащите се локви. Неколцина от по-близките се загледаха в Ейдриън, с което предизвикаха смущението му: той нямаше представа накъде да поеме. Бе напредвал насам със смътната представа, че университетът ще представлява неголяма сграда, където бързо ще може да намери професора. А намираше същинско градче.
Край една пейка той слезе от кобилата си и я привърза за облегалката.
— Да не си дошъл да следваш тук? — попита го едно от по-възрастните момчета.
От сбърчения му нос Ейдриън остана с впечатлението, че обучаемият не одобрява присъствието му. Освен това последният говореше с дързък тон, който не подобаваше на нищожния му актив години и липсата на оръжия.
— Търся някой си Аркадиус.
— Професор Аркадиус е в сграда Глен.
— Коя от тези постройки е…
Извън седлото, стъпил на земята, сградите се извисяваха още по-внушително.
— Голямата — отвърна момчето.
Ейдриън едва не се засмя. Никъде около себе си не виждаше дребни постройки.
Студентът все пак го улесни, като посочи сградата с камбанарията.
— Благодаря.
— Ти не ми отговори. Да следваш тук ли си дошъл?
— Не, вече съм завършил.
Младокът го изгледа сепнато.
— Шеридън?
Блекуотър усмихнато поклати глава.
— Друга школа. Лесно се влиза, но завършването е чисто убийствена работа. Би ли наглеждал кобилата ми? Но внимавай — хапе.
Той остави момчето и тримата му спътници да се дивят край пейката и се отправи към указаната му сграда.
Вътрешността й се оказа не по-малко смайваща. Ейдриън бе прекарал по-голямата част от времето си из военни лагери, които като цяло ограничаваха фона си до палатки, огньове, гори и поля. Бе виждал и няколко замъка, предимно от перспективата на нападател, но от тях не си спомняше много. Стотиците люде край него, размахващи заточен метал, и прелитащите стрели затрудняваха желанието за разглеждане на архитектурните особености. Най-близо по мащаб до сегашното му обкръжение представляваха арените — онези, из които се бе сражавал към края на престоя си отвъд. Огромни амфитеатри, чиито стъпаловидни пейки бяха изпълнени до пръсване с трополящи крака и пляскащи ръце, това бе запомнил от тях. Но сравнението им удържаше само по отношение на мащабите, а когато дойдеше дума за качество, университетът си приписваше категорична победа. Блекуотър почти се чувстваше съвестно, че стъпва с ботушите си сред такова величие.
Таванът във фоайето бе откраднал височината на три етажа. От него висеше свещник с две дузини фитили, запален излишно: високите прозорци хвърляха широки отрязъци светлина върху мраморния под. Откъм стълбище, достатъчно широко да позволи едновременното слизане на петима, долитаха гласове.
С потракващи стъпки Ейдриън започна да се разхожда колебливо. Единственото лице, което зърна, принадлежеше на портрет в естествен ръст — необичайна практика.
Звънът на камбаната заглуши тържественото мълвене, за да бъде надвикан на свой ред от масово раздвижване и развълнувани гласове. Купища младежи започнаха да се изливат надолу по стълбището. Някои от тогите побързаха да излязат навън, други се отправиха към страничните коридори. Ейдриън трябваше да се притисне към една от стените, за да не бъде понесен от живия поток.