— Не. Професор Аркадиус каза, че зорницата е светещият камък — заяви някакъв висок хлапак, очевидно преждевременно издължен или пък ветеран сред другарите си.
— Магнезия — упорито настоя другарят му. Той притискаше някаква книга към гърдите си. Заради клечовидното му тяло Ейдриън в първия миг го бе помислил за момиче.
— Не съм съгласен.
— Готов ли си да се обзаложим? — Книгоносецът спря и хвана другия за ръката, с което двамата се превърнаха в живия еквивалент на речен камък. — Един месец почистване.
— Аз съм синът на барон. Не мога да бърша подове.
— Можеш. Ще те науча. Дори и един син на барон може да се научи.
Другият само се подсмихна.
— Хубаво — продължи другарят му. — Тогава какво ще кажеш, Ангдън, да си разменим храната?
— Да не си се побъркал?
— Какво, не ти предлагам отрова.
— За мен би било. Нямам представа как изобщо ядеш тази помия.
— Страх те е, защото знаеш, че съм прав.
Баронският син блъсна другия и се усмихна важно:
— От нищо не ме е страх. Ще сториш добре да запомниш това. — Той се обърна рязко, подготвящ драматично оттегляне. И щеше да е успял в ефекта, ако Ейдриън не се бе оказал на пътя му. Ангдън едва не се сблъска с него. — Гледай къде ходиш, глупако.
— Не, аз съм Ейдриън. — Блекуотър предложи ръка и усмивката си.
Ангдън го изгледа остро.
— Не ми дреме кой си. Разкарай се.
— С радост. Би ли ми казал как да стигна до кабинета на професор Аркадиус?
— Не съм ти слуга.
В очите на хлапака личеше гняв. Но Ейдриън бе по-висок и по-възрастен. Към това се прибавяха и мечовете, които благородническият син несъмнено бе забелязал. Очевидно той бе по-умен от онова момче край пейката, защото предпочете да се оттегли.
— Зорница беше — подвикна Ангдън през рамо, докато се отдалечаваше.
— Магнезия — промърмори другото момче.
— Той приятел ли ти е? — Ейдриън помогна на блъснатия да се изправи.
— Ангдън е благородник — отвърна момчето.
— А ти не си?
Студентът го погледна изненадано.
— Шегуваш ли се? Моят баща е търговец на платове. Коприна, сатен, кадифе и прочие. И като стана дума за плат — той тъжно потупа одеждата си, — тогата ми хубаво обърса пода.
— Аз съм Ейдриън. — Боецът отново протегна ръка, този път в поздрав.
— Бартоломю — представи се момчето, отказало се да почиства дрехата си. — Мога да те заведа при професора, ако искаш.
— Страшно мило от твоя страна.
— Никакъв проблем. Ела.
Бартоломю преодоляваше по две стъпала наведнъж. На втория етаж той сви в един коридор, сетне пое по друг, за да спре пред врата в самия му край. Там потропа с пестник и обяви:
— Имате посетител, професоре.
Подир кратка пауза вратата бе отворена. В процепа изникна лицето на възрастен белобрад мъж с очила. За сравняване на този образ с Ейдриъновите спомени не можеше да става и дума, защото последните бяха съвсем смътни и схематични: някакъв непознат, отбивал се да посети баща му. Гостът винаги се бе появявал неочаквано, бе престоявал няколко дни и бе напускал също тъй неочаквано, често без да се сбогува. Ейдриън бе запомнил не толкова лицето на посетителя, колкото магиите, с които последният бе веселил селските деца: бе създавал цветя от нищото и запалвал свещи с едно движение на ръката. А веднъж си бе приписал заслугата за завалелия дъжд, макар че въпросният ден още от утрото се бе оказал дъждовен.
Блекуотър винаги се бе радвал на тези посещения, защото гостът се бе държал много по-топло от баща му. Малко след смъртта на майка му (тогава Ейдриън бе на шест години) Аркадиус бе направил последното си посещение. Двамата с Данбъри бяха разговаряли до късно през нощта. Благият старец така и не се бе появил повече. А ковачът не бе отварял дума за него.
Ейдриън пристъпи напред:
— Здравей, аз съм…
Аркадиус повдигна ръка в призив за мълчание и се възползва от жеста, за да поглади брада, притиснал език към зъбите си.
— Ние, старите, се променяме бавно, почти незабележимо. Прибавяме бръчки, както дърветата прибавят нови пръстени. А младите се превъплъщават рязко, от гъсеници в пеперуди. Съвсем за кратко време се променят. — Той кимна сред зараждаща се усмивка. — Колко си пораснал, Ейдриън. — Подир това се обърна към момчето. — Благодаря ти, Бартоломю. И верният отговор е Зорница, само че бяла, а не червена.
Момчето го погледна изумено и понечи да каже нещо.
— Хайде, върви — пропъди го професорът. — Бъди така добър да затвориш вратата след себе си.