— Как научи за смъртта му?
— Миналата година все пак се отбих да го посетя, за да си припомним някогашните времена. Данбъри беше много болен. Можех да видя, че времето му изтича, затова уредих да бъда известен, когато неизбежното се случи.
— Впоследствие посещавал ли си Хинтиндар отново?
— Не. И не мисля, че някога ще го посетя.
— Но нали каза, че си имал някакви вещи на баща ми, които трябва да ми дадеш.
— Вещта е само една. При последната ни среща баща ти ми заръча да ти я предам.
Заради обгръщащия го хаос Ейдриън не се надяваше да открие наследството си с поглед, особено ако ставаше дума за нещо сравнително дребно. Оптимистичният му оглед откри бухал, настанен на перваза, плъзна се още веднъж по сбирката книги и сандъци и отбеляза почти пълния човешки скелет, увиснал от васарианско копие, потънало в стената.
Забелязал опита му, Аркадиус се усмихна и свали амулет от врата си. Сега Ейдриън веднага разпозна медальона: баща му го бе носил през целия си живот, без да го сваля дори когато се къпе. Сега, отделен, видът на медальона пораждаше неуместно усещане у Ейдриън, като отрязан пръст. Именно в този миг боецът осъзна напълно знанието, че никога вече няма да види баща си.
За момент пред очите му отново изникна окървавеният тигър, поемащ последен дъх, с гаснещи вторачени очи, в които личеше питане.
Защо?
— Искаш ли да седнеш? — меко попита професорът. — Мисля, че някъде тук трябва да има още един стол. Още пет, ако трябва да бъда точен. Или пък да ти отстъпя моя. И без това седя прекалено дълго.
Ейдриън побърза да обърше очи.
— Добре съм.
Аркадиус протегна кърпичката, с която бе почиствал лещите си, но боецът отказа.
— Той каза ли нещо за мен?
Изправилият се старец отново седна, оставяйки медальона пред Ейдриън.
— Разказа ми за оттеглянето ти. Сбито спомена някакво скарване. А аз не настоях за подробности.
— Нарекох го страхливец. Това беше най-обидното нещо, което можех да измисля. И последното нещо, което му казах.
— На твое място не бих се тревожил толкова. Наричали са го и много по-лоши неща.
— Но не е чувал подобни думи от сина си. От единствения останал му близък. — Ейдриън отпусна ръка върху медальона. Сребърният кръг бе малко по-голям от монета, оформен от извивки. — Каква е историята на това украшение? Майка ми ли му го е дала?
— Не. Подозирам, че става дума за родова реликва, предавала се сред поколенията. Много е ценна. Дядо ти бил заръчал на баща ти никога да не я сваля, никога да не я продава и да я даде на сина си. Тази заръка представляваше и първата част от предсмъртното желание на баща ти.
Ейдриън взе верижката. Медальонът се залюля под пръстите му.
— А втората част?
— Ще стигнем и до нея, но по-късно. Прекарал си дълго и изморително пътуване. Дрехите ти са още влажни. Мисля, че не би отказал възможността да ги изсушиш, да се изкъпеш, да се нахраниш вкусно и да се наспиш хубаво. За съжаление мога да ти предложа само три от тези неща: тази вечер менюто включва месен пай.
— Благодаря ти. Малко съм… — Ейдриън можа единствено да свие рамене.
— Разбирам. — Аркадиус погледна към вратата. — Бартоломю!
Пантите проскърцаха.
— Сър?
— Бъди добро момче и се погрижи Ейдриън да получи вечеря и легло. Ако не се лъжа, Винсънт Куин отсъства, така че в северното крило ще има свободно легло.
— Разбира се — заекна момчето. — А откъде знаехте, че съм тук?
— Магия. — Възрастният човек намигна към Ейдриън.
— Пикълс! — Ейдриън просия при вида на момчето.
Бартоломю бе отвел повереника си в спалното помещение — дълга стая, изпълнена с редици оправени легла. Всички те бяха празни. Без едно.
Чул името си, сиракът веднага скочи и се усмихна на свой ред.
— Успях. През целия път бързах, защото се страхувах, че ще ви изпусна. А се оказа, че съм пристигнал два дни преди вас.
— Натъкнах се на известни проблеми и трябваше да прекарам известно време в Колнора. Имаше късмет, че не се качи на онзи шлеп.
Ейдриън стисна ръката му. Двамата се познаваха съвсем бегло, но и бяха обединени от обща история. Макар да бяха прекарали заедно само няколко минути, и то прекарани в бърз преход сред мизерен град, в този момент Пикълс бе негов най-скъп приятел.
— Още веднъж простете, сър, задето се оставих да бъда арестуван, наместо да ви бъда от полза.