Двамата отново излязоха на двора, където Ейдриън се зае да прибира багажа си от седлото, а Пикълс се нагърби със задължението да отвърже кобилата. Там наместващият раницата си боец зърна нещо, което въобще не бе очаквал.
От последния прозорец на третия етаж на сградата с камбанарията надничаше качулата глава. Ейдриън се нуждаеше от миг, за да осмисли съзряното. А непознатият отстъпи назад и се стопи в мрака.
— Видя ли го? — попита Ейдриън.
— Кого?
Боецът посочи.
— От онзи прозорец току-що надничаше качулат човек.
— Не, господарю Ейдриън. Нищо не виждам. Кой прозорец, казвате?
Блекуотър посочи по-ясно.
Пикълс поклати глава.
— Сигурен ли сте? Кой би носил качулка на закрито? Вътре е много топло.
— Нямам представа — промърмори Ейдриън. — Наистина ли не си видял нищо?
— Нищо, сър. Простете… Нищо, господарю.
За пореден път днес Ейдриън се почувства глупаво. Не беше възможно това да се окаже той. Сигурно беше някакъв ученик.
— Да изтичам ли да потърся човек с качулка? — продължи момчето.
— Не. Погрижи се за кобилата.
Въпреки това Ейдриън още веднъж погледна към онзи прозорец.
След настаняването на животното двамата се отправиха да настанят себе си. Макар от предишното влизане на Ейдриън да бе изминало малко време, атмосферата тук бе помръкнала значително. Свещникът и факлите върху стените не смогваха да осветят огромните коридори. Сградата приличаше на пещера, мрачна и бездънна.
— Професорът каза, че по всяко време можете да посетите трапезарията — обясни Пикълс. В момента Ейдриън поставяше мечовете и раницата си върху предоставеното му легло.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Аз? Аз ще остана тук, за да пазя нещата ви от любопитни очи и още по-любопитни пръсти.
— Това е учебно заведение, Пикълс. Кражбите са забранени.
— Във Вернес също, но няма да повярвате колко неща изчезват всеки ден.
— Тук е различно. Мислиш ли, че някое хлапе ще поиска да открадне дългия ми меч? Къде ще го скрие?
Пикълс се замисли над тези думи, хвърли един поглед към огромното оръжие, тъмнеещо върху леглото, и каза:
— И въпреки това моя отговорност е да пазя принадлежностите ви, за да не бъдат откраднати.
— Настоявам да дойдеш.
— Но…
Ейдриън строго скръсти ръце.
— Кое е по-важно: вещите ми или собствената ми особа? Хубаво е да разнасям оръжията си със себе си, но те не биха ме предупредили за неочаквана атака.
Тези думи му спечелиха любопитен поглед от страна на младия събеседник.
— Струва ми се, че лошо се пише на онзи, който сглупи да ви нападне, господарю Ейдриън.
Блекуотър се навъси и продължи с разясненията.
— Нужен си ми, за да ми пазиш гърба. Едно предупреждение би могло да ми спаси живота.
— Да. Това е така. — Ентусиазмът на Пикълс бе прекалено усилен, за да се ограничи до обикновено кимане. — Вие сте прекалено доверчив. Нужен ви е един зорък поглед.
Боецът се отправи към изхода. След няколко секунди Пикълс го догони: той се бе забавил, за да натъпче Ейдриъновите вещи под матрака.
— Така никой няма да тършува из вещите ви — ухили се момчето.
— Хайде, води.
Столовата, в която го отведе Пикълс, представляваше голяма зала с дълги маси, отрупани с хранещи се. Няколко флага се спускаха от тавана, с което украшенията се изчерпваха — всичко вътре бе изработено от дърво, камък и калай. Вътре имаше около стотина обучаеми, но с посудата си те съумяваха да вдигнат шум като за хиляда.
Пикълс бе придобил унесен вид на одобрение.
— Това място е прекрасно. Просто влизаш и ти дават храна. — Той грабна два месни пая от кухненския прозорец и се отправи към края на една от дългите маси. Двамата с Ейдриън веднага се набиваха на очи, защото бяха единствените, които не носеха тоги.
Макар да бе умрял от глад, боецът замислено се взираше в своята порция. Отново бе започнал да мисли за надничащата от прозореца качулка.
Не може да е той. Какво ще прави той тук?
Ейдриън бе свидетел на убийствата; единственият, който можеше да разобличи виновника.
Какъв свидетел? От шлепа, бижутерите и Вивиан няма и следа.
Бе го зърнал само за миг. Може би бе забелязал някаква игра на сенките. Та нали Пикълс бе стоял до него и не бе видял нищо.
Невъзможно е да ме е открил чак тук. Не помня на борда на шлепа да съм споменавал за Шеридън.
А може би беше споменавал. Не можеше да си спомни със сигурност. И търговците, и Вивиан непрекъснато бяха задавали въпроси. Така че беше възможно качулатият да е дочул. Но как се бе озовал в университета?