— Сега като се замисля, това е и най-големият ми проблем — продължаваше с разсъжденията си той, започнал да прокарва пръст около ръба на чашата си.
— Кое?
— Да накарам обучаемите си да забравят онова, което си мислят, че знаят. Да отстраня лошите навици. — Старецът отпи предпазливо, макар че неговата напитка отдавна не димеше. — Всеки се ражда любопитен. — Той показно повдигна чашата. — Празен съд, който с готовност се изпълва веднага, без значение с какво. Ето ти пример. Какъв цвят е тази маса?
— Кафяв.
— Откъде знаеш?
— Виждам.
— Но как можеш да опишеш цвят, без да използваш някакво сравнение? Как би обяснил на един слепец за синьото?
Ейдриън възнамеряваше да отвърне, че ще си послужи с думи за спокойствие, хладина, небе или вода, но пък нито едно от тези неща не представляваше описание за въпросния цвят. Робата на самия професор също бе синя, но пък не съвпадаше с нито една от въпросните категории.
— Не можеш — отговори вместо него преподавателят. — Цветовете са ни познати единствено под формата на различни взаимоотношения. Най-вероятно баща ти ти е посочвал стотици различни неща, обединявани единствено от цвета си, преди ти да разбереш, че именно за тази им сходност ние употребяваме съответното понятие за цвят. И това е един от по-простите примери. Съществуват множество други абстракции, които не притежават собствен предмет.
Да вземем понятията за правилно и грешно. Проблеми възникват, когато хората са склонни да изпълват чашите си с идеи, идващи от, метафорично казано, далтонисти. Веднъж усвоена, дадена идея става изключително трудна за отстраняване. Като стара шапка, към която се привързваш. Аз самият също имам купища стари шапки. Някои от тях не съм носил от години, но все още ги пазя. Емоцията се превръща в пречка за практичността. Дори само въз основа на времето, което си прекарал с тях, отдавна приетите идеи се превръщат в нещо като част от теб. Трудността на разделянето с тях е правопропорционална на времето, което си прекарал заедно с тях. Това е разбираемо. Щом ни е трудно да се разделим с някаква стара дреха, представи си колко е трудно захвърлянето на идея, с която си отраснал. Затова се старая да започвам работа с обучаемите си рано, преди умовете им да са се вкаменили от глупостите, които те усвояват от света на далтонистите. Трябва да призная, че не всеки път успявам. — Той погледна към един от юношите, настанили се недалеч от тях, и намигна. Момчето се навъси и извърна глава. — Предполагам, че си намерил приятеля си?
— Да. Двамата с Пикълс вечеряхме заедно.
— Чух за това. Нещо за някакъв месен пай. Къде си срещнал този прибързан младеж? Определено не в Калис.
— Във Вернес на път за насам. Той не е изцяло цивилизован.
— Аз също придобих подобно впечатление от нещата, които чух за него. Ами ти? Какво прави, след като напусна дома си?
— Трябва да знаеш или да си отгатнал, за да ме намериш.
— Баща ти каза, че си станал войник.
— Казах му, че отивам да се присъединя към армията на крал Урит.
— И направи ли го?
Ейдриън кимна над чашата си, вдъхвайки канела.
— Но не си се задържал там.
— Имах известни проблеми.
— Ветераните рядко са склонни да простят на надвилия ги. Особено ако нанеслият им унижението е петнадесетгодишно момче.
Блекуотър надникна над димящия ръб на чашата си.
— Трябваше ми известно време, за да узная това. В началото си мислех, че те ще останат впечатлени и че искрено ще похвалят уменията ми. Оказа се, че съм грешал.
— И затова си се махнал?
— Да. В армията на крал Етелред се справих по-добре. Там не прибързах да демонстрирам способност и излъгах за възрастта си. Получих капитански чин. А малко след това Урит и Етелред се скараха и аз се оказах срещу бойци, редом с които се бях сражавал почти година. Напуснах и тази войска, за да се присъединя към армията на някой далечен владетел. Така в един момент се озовах в Калис.
— Идеалното място, където да изчезнеш.
— И аз смятах така. В известен смисъл действително се оказа истина. — Ейдриън погледна към вратата, където изникваха още студенти с непристегнати тоги. — Част от мен определено изчезна.
Магьосникът разбъркваше чашата си с пръст.
— В какъв смисъл?
— Джунглите те променят. Не зная точно как да го опиша. Променят те или изострят онова, което винаги е било част от теб, но до този момент не е имало основание да се проявява. Там няма граници, няма правила, няма обществени рамки. Няма нищо, към което да се прикрепиш. Там се виждаш неприкрит. А на мен не ми харесваше това, в което се бях превърнал. В мен нещо се прекърши, когато получих писмото ти.