Ейдриън погледна към мечовете си. Онази сутрин ги бе нахлузил напълно инстинктивно. По-голяма мисъл бе отделил на нахлузването на ботушите си (защото тогава бяха нови и още убиваха).
— Изтеглял ли си ги подир Калис?
— Не и за битка.
Магьосникът кимна зад чашата си. Очите му изглеждаха необичайно ярки и будни сред тъй възрастно лице: диаманти сред стар обков.
— Непрекъснато си мисля за всички онези хора, които щяха да останат живи, ако бях послушал баща си и бях останал в Хинтиндар.
— По-вероятно би било те да открият смъртта си от други ръце. Рисковете на професията.
Блекуотър кимна.
— И така да е, кръвта им не би цапала моите мечове.
Аркадиус се усмихна.
— Странно поведение за един професионален войник.
— За това трябва да благодариш на баща ми. На него и на глупавото му пиле.
— Какво пиле?
— На десетия ми рожден ден той ми даде новоизлюпено пиленце и ми каза, че от този момент то става моя отговорност. И аз се заех. Не се отделях от пилето. Нарекох го Гретхен и го хранех като майка. Дори спях с него. Година по-късно Данбъри заяви, че възнамерява да почерпи сина си с печено пиле за рождения му ден. Само дето имахме едно-единствено пиле. Аз не спирах да го умолявам и да се кълна, че ако той убие Гретхен, няма да вкуся. Оказа се, че той няма никакво намерение да убива пилето лично. Наместо това ми подаде брадва и ми каза, че трябвало да науча стойността на живота, преди да се науча да го отнемам.
Аз отказах. Този ден не ядохме нищо. На следващия също. Бях решен да издържа, но баща ми беше същински камък. Цялата ми гордост, решителност и състрадание траяха два дни. После плаках по време на цялото ядене, но изядох цялата си порция. Нищо не остана. Подир това отказах да говоря на баща си в продължение на месец. И никога не му простих. Не спирах да го мразя, докато не напуснах. Трябваше да минат пет години сражения, за да осъзная цената на онзи обяд. Причината, поради която никога не бих могъл да извличам удоволствие от убиването или да загърбвам чуждата болка.
— И всичко това заради едно пиле?
— Не. Пилето беше само началото. Имаше и други уроци. — Ейдриън погледна към насядалите наблизо момчета, които се преструваха, че не слушат. — Трябва да се радвате, че имате наставник като професора. Дори не сте в състояние да осъзнаете късмета си.
— Той те е учил да цениш живота — каза преподавателят.
— Като в същото време ми преподаваше най-ефективните методи за отнемането му? Що за човек учи детето си да лети, а му насажда страх от височини? Исках да направя нещо с живота си. Да използвам уменията, които придобих. Каква полза да умееш да размахваш меч, ако цял живот ще изковаваш плугове? Всички онези наперени и заможни рицари, засипвани с похвали от разните благородници — аз можех да ги надвия до един. Те имаха всичко: коне, красиви жени, имения, лъскави доспехи. Аз си нямах нищо. Сметнах, че ако им покажа… — Боецът допи чашата си и погледна към чакащите закуска. Опашката се бе удължила.
— И какво възнамеряваш да правиш сега, Ейдриън? Предполагам, че няма да се влееш в армията на някой от местните владетели.
— Дните ми като войник приключиха.
— Тогава как ще живееш?
— Още не съм мислил над това. За момента имам достатъчно пари. А после… Не зная. Струва ми се, че избягвам да се изправя срещу проблема. За момента безцелното блуждаене ми изглежда най-подходящо. Може би се надявам, че нещо ще изникне на пътя ми.
— Наистина ли?
Блекуотър сви рамене.
Професорът се приведе напред, но някакво колебание го накара да се отпусне обратно. Когато заговори, тонът му загатваше за избрана впоследствие тема.
— Сигурно пътуването от далечен Калис е било изморително, но приятно.
— Всъщност не беше. И се радвам, че засегна тази тема. Случайно да си виждал из университета да се навърта някакъв външен човек, който непрекъснато държи качулката на тъмния си плащ вдигната?
— Защо питаш?
— На борда на шлепа от Вернес до Колнора бяха убити шестима души. Петима от тях погинаха в една и съща нощ с прерязани гърла. Качулатият също пътуваше с нас, но успя да избяга. Мисля, че ме е последвал тук.
Аркадиус погледна към студентите си.
— Какво ще кажеш да се оттеглим в кабинета ми? Този огън става прекалено горещ за старите ми кости.
— А казах ли…
Професорът повдигна глава.
— Ще говорим в кабинета ми. Там има един-единствен клюкар — катерицата Сисарий.
По стълбището магьосникът се изкачваше бавно, повдигнал робата си. Под нея надничаха човките на чифт сини чехли.