Ейдриън си припомни колнорския магазин за пантофи и предупрежденията на витрината му. Никаква кал.
Пред вратата на кабинета си Аркадиус поспря и се обърна към спътника си.
— Помниш ли, че снощи ти споменах за предсмъртното желание на баща ти?
Преди боецът да е успял да отвърне, професорът вече разтваряше вратата. В стаята стоеше качулатият.
Той се бе настанил в ъгъла под гнездото на оси, близо до клетката с влечуги. Неизменният черен плащ бе обгърнал раменете му; лицето все така оставаше скрито под сенчестата качулка. Седнал, той изглеждаше по-дребен, но пък одеждите му не позволяваха припознаване.
Без да поглежда към нашественика, професорът се отправи към бюрото си.
— Професоре! — Ейдриън скочи пред него и изтегли мечовете си. Самият допир до тях му вля дълго копняна увереност. Колкото и да ненавиждаше всичко, което той и остриетата бяха постигнали заедно, те все още си оставаха най-верните му приятели.
Качулатият дори не трепна.
Блекуотър решително застана пред стареца.
— Професоре, трябва да бягате.
За негова изненада Аркадиус се суетеше да затваря вратата.
— Това е той — продължи Ейдриън и посочи с един от мечовете си. — Това е убиецът от шлепа.
— Да, това е Ройс — съгласи се магьосникът. — Можеш да прибереш оръжията.
— Познаваш ли го?
— Разбира се. Аз го изпратих да те придружи. Казах му да се оглежда за млад мъж с три меча. Такива люде не се срещат често, а още по-малко са тези, които пристигат от Калис. Той трябваше да те придружи. — Професорът хвърли остър поглед към качулката и додаде с укор. — Наивно бях очаквал да те посрещне и да те поздрави, както би постъпил всеки цивилизован човек. Разчитах двамата да се опознаете по време на пътуването си насам.
— Доведох го тук жив — това беше достатъчно трудно — заяви Ройс.
— Ти уби всички онези пътници! — кресна Ейдриън. В никакъв случай нямаше да прибере оръжията си, не и когато се намираше в една стая с качулатия.
— Да. — Отговорът бе съвсем небрежен откъм тон, със звучене, полагащо се на запитване относно времето. — Всъщност, това е прекалено силно казано. Не съм убил всички тях.
— Искаш да кажеш, че аз съм останал жив — каза Блекуотър. — Затова ли си тук? За да довършиш задачата? Предстои ти да откриеш, че си допуснал грешка. — Той повдигна оръжия и се впусна в атака.
— Ейдриън, спри!
Този път качулатият се раздвижи — далеч по-бързо от всичко, което Ейдриън бе виждал през живота си. Той се вкопчи в лавиците и се озова високо сред рафтовете книги. Някакъв бухал започна да пищи, а подплашен гълъб изрони няколко пера от клетката си.
Ейдриън действително се закова на място, по-скоро от изненада, отколкото заради вика на стареца. Дори не бе сигурен какво точно е видял. Онзи се бе раздвижил невероятно бързо.
— Ройс няма намерение да те убива — увери Аркадиус.
— Той току-що потвърди!
— Нищо подобно. Той…
— Ако те исках мъртъв, в този момент ти нямаше да ме отегчаваш с глупостта си — долетя гласът на качулатия.
— Ройс, моля те! — Професорът отчаяно размаха ръце.
— Защо го направи? — не мирясваше Ейдриън. — Защо уби всички онези хора?
— За да спася живота ти.
Боецът не бе сигурен, че е чул правилно.
— Какво?
— Надявах се, че срещата ще започне по по-добър начин — заяви професорът и се раздвижи, за да застане пред Ейдриън. — Изглежда и в това отношение съм проявявал необоснован оптимизъм.
— Няколко предупредителни думи щяха да помогнат. Едно обикновено подмятане, че ще пием сутрешния си чай с убиец! Този човек уби трима търговци, една жена, коняр на име Андрю и лодкаря Фарлън. Всички те…
— Лодкаря не съм убивал. — Гласът, долетял изпод качулката, бе придобил определена хапливост. — За него се погрижи жената.
— Вивиан? Да не си се побъркал? — Самата мисъл го накара да пристъпи към стълбата от ковано желязо. — Защо й е да прави това?
— Тя сама ти каза. Фарлън възнамеряваше да говори с шерифа.
— Да, за да разследва теб!
— Но аз не съм убивал никого. Поне не и във Вернес… или поне не в скоро време.
— А Вивиан е убивала?
— Да.
— Наистина ли очакваш да повярвам в това?
— Вярвай в каквото си щеш. Те знаеха, че едно разследване веднага би показало, че товарът им съвпада с изчезналите от домовете на убитите вещи.
— Те? Товарът им? За какво говориш? Искаш да кажеш, че и търговците са били замесени?
— Мили Map, ама си муден. — Долетелият звук може би представляваше смях. — Първо Фарлън се разплещи как щял да говори с шериф Малет, а когато го убиха заради това, ти се изтъпанчи и обяви намерението си да сториш същото. Изрисува огромна мишена на гърба си и ме остави да я изличавам.