Тъй като виждаше, че Ейдриън не остава впечатлен от чутото, професорът продължи с по-тих глас:
— Колкото и да си страдал ти, момчето ми, твоят живот е животът на принц в сравнение с неговия. Ройс никога не е виждал родителите си. Няма представа как изглеждат, не му е останал никакъв спомен от тях. Като бебе е бил захвърлен в мръсен град. Самият той не знае как е оцелял — или отказва да каже. Сам виждаш с какво недоверие се отнася той към мен. А трябва да ти кажа, че аз съм човекът, на когото той се доверява най-силно. Единственото по въпроса, което можах да науча от него (Ройс би се изразил доста по-грубо), е, че е бил отгледан от вълци.
— Вълци?
— Попитай го някой път.
— Той не ми изглежда от най-разговорливите. Още повече с мен. — Ейдриън откачи една четка и се зае да приглажда козината на Танцьорка. Тя не се нуждаеше от почистване, но пак нямаше да откаже малко глезене.
— Може би си прав. Освен това всичките му истории са потискащи. Но пък няма с какви други истории да разполагаш, когато на седемгодишна възрасти ти се налага да удушаваш спящите си приятели, за да оцелееш. Ройс е отнел първия си живот някъде на тези години. Самият той не знае точната си възраст. Много неща, които ние приемаме за даденост и за които изобщо не се замисляме, за него са непознати.
— Как така се срещна с него?
— Откупих го.
Ейдриън преустанови четкането.
— Не очаквах да кажеш нещо подобно.
— А какво си очаквал?
Боецът размаха ръце. На това не можеше да отговори.
— Всичко друго, но не и това.
— Явно изтънчената ми реч те е заблудила, че аз не признавам робството.
— Той е твой роб?
Танцьорка се извърна, за да го побутне подканящо с муцуна. Ейдриън все още стискаше четката, но бе забравил за съществуването й.
Професорът се изсмя.
— Не, разбира се. Аз наистина не обичам робството. Това е изключително противна практика. Пък и Ройс би ме убил, ако се опитах да сторя нещо подобно. Той не търпи хора, опитващи се да го контролират, което ме превръща в негов най-лют враг и най-добър приятел. Изключително крехка и нестабилна позиция. Като да се сприятелиш с тигър.
Ейдриън го погледна сепнато.
— Тигър?
— Да, защо?
— Ти не си първият човек, който използва това сравнение по негов адрес.
— Това има ли значение?
— Не зная.
Преподавателят го гледаше любопитно, но боецът нямаше намерение да обяснява. И да мисли над това. Просто му се струваше странно, че двама съвсем различни люде бяха използвали едно и също сравнение. Двама души, които надали бяха виждали жив тигър през живота си, за разлика от Ейдриън.
Кобилата пристъпи на място и замахна с опашката си към някаква муха. Едва сега Блекуотър си припомни четката, която стискаше в десницата си.
— И как така си още жив? По-точно, как така той още не те е убил?
Професорът откачи празна кофа, обърна я и бавно се отпусна върху импровизираната табуретка.
— Гърбът ме боли, когато оставам прав, а бях на крака през по-голямата част от лекцията. Надявам се, че нямаш нищо против. Старостта е нещо отвратително. Може би това е причината Ройс да ме е пощадил. А може би в сърцевината му се крие частица човечност. Намерих го в затвора Манзант. Отвратително място, за което се говори, че солните му мини изсмукват душата на каторжника. Платих богато за освобождаването му — при условие, че той дойде с мен. Ройс последва съвета ми и ме остави да го наставлявам.
— Разумно ли е било да постъпваш по такъв начин? Доколкото зная, хората не се оказват зад решетките случайно.
— Неговото озоваване там определено не е било случайно, но е било заради престъпление, което той не е извършил.
— Съмнявам се, че съществува каквото и да е престъпление, което този човек да не е извършил.
— Има голяма вероятност да си прав. По-точно казано: Ройс бе затворен заради престъпление, чиято конкретна проява не бе извършил. — За миг старецът скриви лице заради опит да се намести в по-удобна, не толкова болезнена позиция. Очевидно престоят в конюшнята му доставяше същото удоволствие, което Ейдриън бе изпитвал по време на язденето в дъжда.
— Защо ми казваш всичко това? Искаш да започна да изпитвам съжаление към него? С вида си той не подбужда особено жалост.
— Опитвам се да ти помогна да го разбереш. Да ти покажа, че той е продукт на живота, който е водил, и хората, с които се е срещал.
— Защо?
— Защото се надявам, че ти ще промениш това. Всички хора, които е познавал, са го наранявали, предавали или изоставяли.
— Не ми е трудно да си представя защо.
— Ще откриеш, че той притежава скрити качества, като всички нас. Освен това той ще ти повлияе положително.
— Не виждам как. Вече зная как да убивам. Или очакваш, че той ще ме научи как да се отърва от съвестта си?
— Не. Но ти си напуснал дома си преждевременно, преди баща ти да е приключил с обучението ти. Подир това си живял сред военни лагери. Това е изолирано съществуване, вид изкривен микрокосмос, който не съответства на същинската реалност. Истинският свят не се подчинява на военни правила. Онези неща, които Данбъри и казарменият живот са вложили у теб, в действителност са блед и неточен образ на онова, което ти предстои в действителност. Ти все още не познаваш света. Все още не си разбрал как стоят нещата сред него. Никога не си се изправял срещу хищничеството му. Ройс е прекалено циничен, а ти си прекалено доверчив.
— Не съм.
— Едва не си намерил смъртта си на онзи шлеп. Вече дължиш живота си на Ройс. Фактът, че той е видял неща, които на теб са убягнали, е доказателство, че ти имаш какво да научиш от него. Ройс умее да оцелява. Ако мога така да се изразя, ти никога не си съзирал звяра, а Ройс е прекарал целия си живот в стомаха му, без да бъде погълнат.
А тъй като самият той си е избрал изключително опасна професия, уменията, които си придобил от баща си, биха могли да му бъдат от полза. Един партньор не би му бил излишен. Колкото и да е умел, Ройс няма очи и на гърба си. — Професорът отпусна ръце върху бедрата си. — По-рано ти спомена, че идеята за връщане към войнишкия живот те отвращава. Уморил си се от битки, но те са нещото, което умееш най-добре. Какво ще правиш? Открива ти се прекрасна възможност. Убеден съм, че Ройс ще ти предложи насока и множество възможности да проявиш талантите си.
Ейдриън спря и този път остави четката. До този момент той бе смятал, че старецът просто отгатва. Страшно добри отгатвания, но пък той бе умен. Човек, използващ думи като микрокосмос, не можеше да бъде глупав.
Но сега старецът загатваше, за да покаже, че знае повече, отколкото казва. Може би неговият пратеник се бе завърнал преди Ейдриън? Или бе изпращал доклади? Няма да повярваш какви ги върши тук хлапето? Да, мога да го намеря. Фасулска работа. Може би затова бе споменал тигъра. Това не трябваше да го безпокои. Не трябваше. Аркадиус не беше баща му, а някакъв стар познат, отбивал се преди години.
Завърналата се вина отново притисна гърдите му. Новината за бащината смърт го бе шокирала, но и бе съдържала в себе си частица облекчение: вече нямаше да му се налага да разказва за случвалото се след бягството си. Смъртта на Данбъри бе отворила вратата за завръщането на Ейдриън. Но последният се бе чувствал виновен, защото тази му свобода бе закупена с живота на баща му. Вестта се бе превърнала в наказание. А наказанията трябваше да бъдат забравяни. Ейдриън бе смятал, че оставя миналото си в Калис. Изглеждаше, че професорът разполага с частица от него.
— Като говорим за доверие, нямам намерение да повярвам как последното желание на баща ми било да се сдружа с качулатия, за да открадна книга. В действителност ти изобщо не си му споменавал за Ройс, нали?
— Всъщност, споменавах. Неотдавна бях открил Ройс, затова двамата подробно обсъждахме проблемите, на които се натъквах. — Старецът предпазливо се изправи. — Иначе си прав: не сме обсъждали план, в който синът му става съучастник в открадването на книга. Данбъри прекалено приличаше на теб, за да одобри кражба. Задачата, която поставям пред теб, е изцяло моя идея. Но баща ти споделяше моето мнение, че ти би могъл да научиш много от работата с Ройс, също както Ройс би могъл да научи много от теб. Ако така ще ти бъде по-лесно, приеми това за обезщетение за услугата, която направих на баща ти, поемайки грижата да ти предам амулета.
— Очакваш да ти заплатя за услугата?
— Ако това ще те накара да си сътрудничиш с Ройс, да. Тази мисия е изключително важна за мен.
Поне в това отношение Ейдриън оставаше уверен, че професорът казва истината. Това означаваше, че самият той би могъл да спечели нещо на свой ред.
— Ами Пикълс?
— Моля?
— Щом ще се захващам с това, искам той да остане тук и да получи образование. Шанс да постигне нещо в живота. Не се съмнявам, че ти лесно би могъл да уредиш нещо подобно.
Старецът облиза устни, поглади брадата си и започна да кима.
— Ще говоря с директора. Мисля, че ще успея да го уредя.
— За постоянно. И само в замяна на тази задача?
Подир миг колебание професорът се усмихна.
— Абсолютно.