Стомахът на Ейдриън се сви. Полетът му трая само миг и нямаше дори два етажа, а освен това приключи върху купчина слама, но въпреки това бе болезнен. Боецът остана да лежи по гръб, без дъх.
Сянката на Ройс надникна над лицето му.
— Това беше меко казано жалко.
— Изглеждаш необичайно доволен като за човек, който е искрен в желанието си да ми помогне да се науча.
— Повярвай, искам да подобриш уменията си, за да паднеш от много по-високо.
Ройс обърна гръб на протегнатата ръка и се отдалечи.
— Опитай отново.
— Ако не си забелязал, аз съм по-едър от теб.
— Не съм изненадан, че природата е избрала да те прокълне.
Ейдриън хвърли остър поглед към натрапения му партньор и се претърколи на крака.
По време на многобройните си тренировки Блекуотър се бе научил да разчита движенията на тялото. Подобна способност представляваше ключова част от способностите на всеки опитен боец, защото позволяваше предвиждане. Разположението на тежестта, извъртането на раменете и реакциите на очите говореха много на онзи, който умееше да се вслушва в тях. Освен това подобно разчитане бе полезно и извън битките: позата на човека неизменно разкриваше способностите и увереността; тя бе много по-красноречив индикатор от дрехите. Бащата на Ейдриън бе казвал, че никой не може напълно да скрие същината си. А и повечето хора не се опитваха. Всеки човек представляваше обобщена представа на преживяното досега и способностите си.
През последните няколко дни Ейдриън изцяло промени мнението си за Ройс. На борда на шлепа последният бе оставал неподвижен, без да предостави възможност за преценка. Тогава боецът бе могъл да основава преценката си единствено на ръста на качулатия — не прекалено дребен, но определено не и заплашителен. Евентуалното оръжие, по което един професионален войник също би могъл да разчете много неща за притежателя му, също бе липсвало. Сега Блекуотър можеше да установи, че тази потайност е умишлена. Ройс оставаше прикрита загадка, която не възнамеряваше да предоставя отговора си.
Освен това той бе удивителен.
По време на тренировките им Ройс захвърли вечното си наметало. И в самото начало Ейдриън се бе затруднявал да вярва на очите си. Ако за обикновените тела можеше да се каже, че говорят, движенията на Ройс рецитираха поезия. До този момент Блекуотър не бе виждал подобна плавност. Най-подходящи за сравнение биха били акробатичните изпълнения на катериците. Тъмнокосият мъж умееше да превръща застиналостта си в мълниеносно движение. Той имаше усет за равновесие и способност за мигновена преценка на ситуацията, които Ейдриън охотно би аплодирал. С помощта на шиповете си той можеше да се изкатери до върха на най-високата сграда по-бързо, отколкото Блекуотър би изтичал по стълбището.
Тези умения бяха накарали Ейдриън да осъзнае, че този човек е много по-опасен от издаваното в погледа му. С изострянето на това осъзнаване мечовете му липсваха все по-силно.
Въпросните мечове правеха компания на захвърленото наметало в малката стаичка, която професорът бе заделил за двамата. В нея бе настанен и Пикълс, който прекарваше повечето си време в пазене на вещите и разглеждане на книги. Ройс бе възразил против настаняването им в едно помещение, но магьосникът, за голямо неудоволствие на Ейдриън, бе настоял. И сега на Блекуотър се налагаше да търпи споделянето. Което го караше да се чувства като спящ под острието на гилотина.
Самият Пикълс нито веднъж не коментира Ройс, но личеше, че непрестанно стои нащрек.
Впоследствие се бе оказало, че тази подредба не е чак толкова лоша. Ройс се прибираше късно и си лягаше направо с дрехите, без да обръща каквото и да било внимание на присъствието на останалите двама. На сутринта той изчезваше със същото безмълвие, без дори да се изкашля или протегне. Той не изглеждаше човек.
Следващият опит на Ейдриън също завърши с плачевно рухване от северната стена. Последвалият го имаше по-голям успех: боецът успя да достигне чак до прозореца на третия етаж, където един силен полъх на вятъра наруши концентрацията му и го накара да се подхлъзне. При падането Блекуотър си насини бузата. И за малко да си счупи крака.
— Ти си безнадежден случай — отбеляза Ройс над свития от болка сред сламата. — Короносната кула е висока шестдесет етажа. Ти не можа да изкатериш и три. Никога няма да успеем.
Преди Ейдриън да е успял да се изправи, Ройс бе захвърлил куките си и бе изчезнал.
Боецът се отправи към кабинета на професора, където, очаквано, завари Ройс да крещи:
— Току-що ти казах, че той дори не можа да мине третия етаж. Три дена се занимавам с него, а той не отбелязва никакъв напредък. Зимата няма да го чака. А аз нямам намерение да се изкачвам по покрита с лед кула.