— Влез, Ейдриън — покани професорът. Той разнасяше някакво чувалче и хранеше многобройната си менажерия. — Да не си си наранил крака?
— Паднах лошо.
— Следващия път се постарай да паднеш на врата си — напълно сериозно посъветва Ройс. — Това ще бъде най-безболезнено и за двама ни.
Магьосникът поспря пред клетката на енота, за да надникне през прозореца.
— Ройс, ако Ейдриън си беше счупил крака и ти трябваше да го отведеш до върха на кулата, какво щеше да направиш?
— Нищо. Щях да го зарежа. А ако беше започнал да издава шум, щях да му прережа гърлото и да завлека трупа му някъде, където…
— Да, но ако се налагаше да го отведеш до върха?
Още миг Ройс остана намръщен, а в следващия момент изражението му се промени. От раздразнението не остана и следа. В очите му изникна размисъл. Той се обърна към стената на кабинета и прокара пръсти по каменните блокове.
— Щях да взема въже и някакви ремъци, за да направя сбруя. После щях да закова клинове в камъка, през които да промуша въжето, за да може той да се изтегля.
— Защо тогава не опиташ това?
Раздразнението отново се появи и Ройс рязко се обърна към възрастния човек.
— Защото това отнема прекалено много време. Сам мога да се изкача за около час, най-много два, обаче ако трябва да подготвям пътя за Негово сиятелство, ще са нужни четири часа, може и повече.
— За твой късмет по това време на годината нощите са дълги — усмихна се професорът. — Ще разполагате с предостатъчно време.
— Самият престой на стената на кулата е изморителен. Докато достигна върха, ще съм грохнал.
— Вземи ремъци и за себе си, за да почиваш, докато той се изкачва.
— Това е нелепо. — Възмущението на Ройс нарастваше. — Щом толкова ти е изтрябвала тази глупава книга, остави ме да ти я донеса. За един ден ще приключа.
— Споразумението ни беше друго.
— И защо споразумението трябва да бъде друго? — тросна се тъмнокосият. — Защо е толкова важно да водя и него със себе си? И защо трябва да го изтеглям чак до върха? Не може ли просто да остане при конете? Така поне ще бъде от истинска полза. Затова ли ме измъкна от Манзант? За да се гавриш с мен? Поредното от животните, които държиш из клетките си? Може би ти е забавно да ми завързваш краката и да гледаш как се опитвам да тичам?
Този път в гласа на Ройс личеше истинско ожесточение. На Ейдриън определено не му харесваше начинът, по който мускулите на другия се напрягаха. Този път кучето не само ръмжеше, то бе настръхнало и оголило зъби.
А професорът остави чувалчето и спокойно се обърна към Ройс
— Ще го отведеш до върха на кулата и ще вземеш книгата. Това е сделката.
Ройс заплашително пристъпи напред.
Магьосникът не трепна. Дори не изглеждаше, че диша.
Остани неподвижен, бе казал баща му, когато веднъж двамата с Ейдриън се бяха натъкнали на мечка и малките й. Просто ги остави да се отдалечат. Тя се страхува от теб точно както ти се боиш от нея. Страхът е лош съветник, който те кара да вършиш глупави неща. Пристъпиш ли напред, тя ще реши, че няма какво да губи. Отстъпиш ли, тя ще побърза да се възползва от преимуществото си. Единственият начин да спечелиш: остани неподвижен, принуди я тя да направи първата крачка.
Аркадиус прибягваше до същото. И то добре. Ройс се извърна и излезе.
— Ще продължим, когато ти изработя клуп — рече той на прага. — Нещо, което да е способно да издържа тежестта ти.
Подир това Ройс затръшна вратата, с което си движение съумя да угаси една от свещите.
За момент останалите двама гледаха вратата.
— Той е прав. — С накуцване Ейдриън се приближи до бюрото на професора и приседна на ръба. — Аз само ще му преча. Остави го да отиде сам.
Магьосникът бавно въздъхна; с уморен и оклюмал вид се настани на стола си. Там въздъхна отново и поглади брадата си.
— Как се научи да използваш меч, Ейдриън?
— Моля?
— Когато баща ти започна да те обучава, големия меч ли ти връчи?
— Започнахме с уроците, когато бях на четири години. Тогава още не можех да повдигна къс меч, още по-малко такъв.
— И как си успял? Как си събрал силата да размахваш това огромно парче метал?
Ейдриън си помисли за дървените мечове, които бе използвал, но те не бяха притежавали никаква тежест.
— Чукът — каза той след още малко размисъл. — Веднага щом станах достатъчно висок, за да достигам наковалнята, татко ме впрегна да работя над нея. С течение на времето мускулите на ръцете заякват.