— Само че тук не биха приели такъв като мен. Този университет е предназначен за синовете на аристократи и богатите търговци, а аз… аз съм нищо.
— Професор Аркадиус има голямо влияние тук, а много скоро ще ми стане длъжник. Скоро ще ми се наложи да отпътувам, а ти ще останеш тук.
— Но…
— Без възражения. Ще останеш тук и професорът ще се погрижи да получиш отлично образование.
— Подобно нещо е много скъпо. Защо ви е да правите това за мен? Вие ме познавате съвсем отскоро.
— Защото не искам да се заемам със задачата му, но излиза, че така или иначе ще я изпълня. Поне един от двама ни трябва да спечели нещо. Пък някой ден, когато натрупаш своите камари злато, може да ме наемеш да ги пазя.
— Разбира се! — Лицето на Пикълс просия отново, въпреки болката. — А какво иска от вас професорът?
Ейдриън отново се загледа към Гленището (както студентите на шега наричаха сградата с камбанарията).
— Да ти призная, Пикълс, и аз самият не съм сигурен.
Същият ден Ейдриън се отправи да търси Ройс.
Кракът му почти се беше възстановил: при отпускането на тежестта върху него усещаше само лек дискомфорт, предизвикващ накуцване.
Той бе оцелял десетки битки, без да бъде ранен, а един следобед с Ройс го бе оставил да куца.
Търсенето му не се бе увенчало с успех и той се отправяше към кабинета на професора, когато бе спрян от някакъв студент.
— Ти трябва да си Ейдриън?
Блекуотър не помнеше да е срещал въпросния младеж преди. Но пък всички обучаеми му изглеждаха еднакво.
— Да.
— Твоят приятел… онзи, който говори странно…
— Пикълс?
— Същият — отвърна студентът подир кратко колебание.
— Какво за него?
Ейдриън бе отвел бития си приятел при професора, който от своя страна го бе изпратил при университетския целител. Блекуотър бе очаквал, че Пикълс ще остане там поне до края на деня, но може би това не бе нужно. В крайна сметка счупвания отсъстваха.
— Той ме изпрати да те потърся. Чака те в конюшнята.
— В конюшнята?
— Каза, че било важно. Трябвало да дойдеш веднага.
Ейдриън поемаше обратно още преди студентът да е довършил думите си. Забравил за болката, той отново се върна на двора.
Макар че вечерта тепърва настъпваше, долината вече бе обгърната в сенки. Конюшнята се намираше в западната страна, мястото, където падаше най-малко светлина. Вътрешността й бе тъмна.
— Пикълс? — подвикна Ейдриън от прага й. — Добре ли си?
Отговор не последва, затова боецът се отправи към преградата, където бе настанена Танцьорка. Той я потупа по хълбока, а кобилата леко удари крак и замахна с опашка. А после извърна глава към него. Може би му се усмихваше.
Ейдриън винаги бе смятал, че боговете са допуснали грешка, като не са предоставили на животните способността да се усмихват и смеят. Всяко живо същество трябваше да притежава това удоволствие.
Но пък като се замислеше, една присмиваща му се кобила не би представлявала особено приятна гледка.
Навлизащата откъм двора светлина трепна. Ейдриън се извърна и забеляза няколко силуета на прага.
— Пикълс?
Не беше Пикълс. При преброяването на петия силует вратите бяха затворени. Проблесна фенер, чиято светлина огря Ангдън.
Благородническият син не носеше тогата си — бе облечен във вълнени панталони и тънка риза. Нещо, което сред аристократите сигурно минаваше за работно облекло. Тези му одеяния веднага обясняваха защо Пикълс е изгубил двубоя: Ангдън бе съвсем малко по-нисък от Ейдриън, а върху раменете и ръцете му се преливаха форми, каквито Блекуотър бе виждал само върху крайниците на преживяващите с тежък физически труд. И върху ръцете на баща си.
— Пикълс няма да дойде, Ейдриън. — Ангдън потропваше с безглава дръжка на брадва по дланта си. Останалите момчета също бяха въоръжени по подобен начин. И освен това споделяха непринуденото облекло на предводителя си. — А ти изглежда си забравил мечовете си.
— Не съм ги забравил. Оставих ги в стаята си.
Ейдриън смяташе, че младежът ще се окаже достатъчно умен, за да разбере загатната заплаха. Ала надеждите му не се оправдаха.
— Ще съжаляваш за това си решение.
— И защо?
Момчетата пристъпиха напред и се разгърнаха, подготвили тояги и заплашителни погледи. Те се усмихваха; за тях сплашването бе най-забавната част, дори по-забавна от самия бой. Побойниците се опиваха именно от тази тръпка. Случващото се на бойното поле не бе много по-различно, просто тамошните методи бяха много по-драматични.
Ейдриън си припомни започването на всяка битка: двете страни се изправяха една срещу друга, безкрайни редици бойци, застанали на не повече от сто крачки разстояние. Враговете заплашително се взираха едни в други и започваха да удрят по щитове с оръжията си. Подир това надаваха вой — без заповед; това поведение изникваше напълно естествено сред люде, подготвящи се за убийство. И двете страни правеха всичко по силите си, за да стреснат другата. В това се състоеше същинската битка. Във всички сражения, в които Ейдриън бе очаквал, балансът на силите бе оставал неизвестен до първото съзиране на врага. И тогава започваше отмерването. По-многочислената група веднага получаваше предимство: никой не обича да стои сред малобройност. Кавалерията бе страховита гледка, която можеше да компенсира известен числен недостатък. Крясъците пък представляваха усилие за накланяне на везните в собствена полза: победител ставаше не онзи, който се сражаваше по-добре, а който успееше да обърне врага си в бягство. Повече от веднъж Ейдриън бе съзирал надделяващи сили да се обръщат и побягват заради погрешната си увереност, че губят битката.