Бързото и ранно установяване на превъзходство (особено за сметка на самочувствието на противника) многократно улесняваше всеки сблъсък. Ейдриън осъзнаваше това много по-ясно от Ангдън. Въпреки това благородникът действаше точно според същите правила, защото те представляваха неосъзнавана последователност. Обикновено ролята на Блекуотър, притиснат срещу множество, би била да трепери, при възможност да се моли за снизхождение.
— Ти си приятел на Пикълс. — Тонът на Ангдън превърна констатацията в обвинение. — И на двамата ви харесва да ме правите за смях. Мислите си, че е страшно забавно да се присмивате на онези, които стоят над вас във всяко едно отношение. Само че вие сте единствените, които си мислят така.
— Видях какво си причинил на Пикълс. Струва ми се малко пресилено заради един пай с месо.
— Просто му дадох добър урок. В крайна сметка това е учебно заведение. Повечето от нещата, на които ни учат тук, са безсмислени, просто думи. Извън тази долина думите не притежават никаква полза и значение. Но аз му преподадох нещо важно: знание, което да му послужи за истинския свят. Подобни уроци остават за цял живот. Впрочем, самият ти скоро ще се убедиш в правотата на думите ми, Ейдриън, защото възнамерявам да демонстрирам същото и на теб. Възнамерявам да ти покажа защо човек трябва да почита онези, които го превъзхождат.
— Оценявам желанието ти, само че аз не съм обучаем тук.
— О, урокът е безплатен. — Ангдън стисна тоягата с две ръце.
Ейдриън леко раздвижи крака, за да уравновеси тежестта си под леко присвити колене. Той не откъсваше поглед от очите на Ангдън и позата му. Студентът щеше да замахне от дясно наляво, насочил удара си към ребрата на противника си: той възнамеряваше да пребива, а не да убива. Шумолене на слама указа приближаването на останалите.
Ангдън се изви и повдигна тоягата си. Мускулите на врата му се издуха в подготовката на замаха, който така и не последва. Някаква сянка изникна зад студента.
С някакво задавено измърморване младият благородник се сгърчи и рухна на колене. В следващия миг се свлече настрани. Върху ленената му риза изникна кърваво петно.
Сянката зад него представляваше черно наметало с вдигната качулка. В отговор на първата й крачка напред останалите побойници хукнаха към вратата, където захвърлиха фенера си. При сблъсъка със земята лампата угасна.
— Това пък защо? — изкрещя Ейдриън и бързо се приведе над момчето.
Без да му обръща внимание, Ройс подбра няколко кожени ремъка и си излезе.
— И преди сме говорили за това, Ройс — кресна професорът. — Няма да нараняваш студентите.
— Ти ми каза да не ги убивам — отговори крадецът. — Ако искаш да избегнеш недоразумения, бъди по-конкретен. Барончето ще оживее. Довери ми се, зная къде да намушквам.
Ройс и Ейдриън отново се намираха в кабинета на магьосника. Блекуотър бе отнесъл ранения при целителя, а после се бе отправил при професора. Последният от своя страна бе призовал Ройс.
Крадецът все още стоеше с вдигната качулка и бе донесъл със себе си ремъците. През цялото време продължаваше да шие невъзмутимо, сякаш е дошъл на седянка.
— Ще има разследване — говореше професорът. — Директорът ще настои.
— Стига да не ми губи времето, нямам нищо против — каза крадецът.
— Боя се, че той може да поиска да те арестуват.
— Много лошо за него.
— Няма да позволя да превърнеш университета във втора Колнора.
— В такъв случай не е трябвало да ме довеждаш тук.