Магьосникът безсилно размаха ръце и се отправи зад бюрото си, където се настани. В този момент изглеждаше с десет години по-стар от обичайното.
— Защо го направи? — попита Аркадиус.
— Опитваше се да ми помогне — каза Ейдриън.
Ройс повдигна очи от шиенето си и се усмихна към професора.
— Той се ласкае. Малките мухльовци се канеха да го пребият. Вече бях видял колко е крехък и знаех, че ще ме накараш да чакам възстановяването му. И понеже не възнамерявам да чакам до другата пролет, намесих се.
— Не ми трябваше помощ — рече Блекуотър.
Крадецът се подсмихна.
— Ама разбира се. Както винаги, ти държеше всичко под контрол. Затова успя да се сдобиеш с петима врагове в рамките на четири дни. Затова се остави да бъдеш подведен по толкова прозрачна примамка. Затова им позволи да те отведат на отдалечено място и да отрежат пътя ти за бягство. Не, ти не се нуждаеше от помощта ми, точно както не се нуждаеше и от нея на борда на шлепа. Ти си хитрец, който ни кара да го подценяваме, като се прави на невъзможно глупав, да.
Впрочем, разгадах замисъла ти. — Ройс се обърна към стареца. — Досетих се защо искаш да го взема със себе си чак до върха. Сключил си някакъв облог. И подозирам, че си заложил срещу мен. Измъкнал си ме от Манзант, за да ме включиш в някакво съревнование. Само още не съм открил кой е партньорът, с когото се надпреварвате. Някой от другите преподаватели? Или някакъв заможен херцог? Или човек, когото познавам лично? — Последните думи бяха изречени с тона на нескрита заплаха и накара професора да се поотдръпне.
— Предупреждавам те, предизвиквали са ме и преди. Именно така започна всичко. Хойт се опита да ме убие именно по такъв начин. И ако не знаеш, Хойт е мъртъв. Той умря по много бавен и болезнен начин, а трупът му представляваше истинско зрелище. Ако търсиш забавление, гарантирам, че ще го получиш.
— Това не е игра — увери го професорът. — И то вече няма значение. Ангдън бе намушкан. Двамата трябва да изчезнете.
Ройс се обърна към Ейдриън.
— Събери си багажа и оседлай коня си. Ще те чакам в конюшнята.
— Не одобрявам онова, което направи — каза му Блекуотър. — Но все пак ти благодаря.
Крадецът поклати глава.
— Ти явно не осъзнаваш, че те отвеждам към смъртта ти.
— Надявам се, че ще те разочаровам.
— Няма да успееш.
Глава 12
Грю се бе настанил край единствения що-годе чист прозорец на кръчмата си. Някой бе плиснал чашата си върху стъклото и последвалото обърсване бе отнело кръг от мръсотията. А може би някой ентусиаст бе почистил стъклото с език — подобна постъпка не би се сторила обидна за някои от клиентите на „Противната глава". Ако притежаваха достойнството, нужно да ги възпре от подобна постъпка, те не биха посещавали това заведение.
През кръгчето сравнително чиста прозрачност Рейнър Грю се взираше към отсрещната страна на улицата.
Намиращата се там постройка някога представлявала прекрасна странноприемница, процъфтявала години наред под различните си стопани. Някои казваха, че някакво отвратително убийство станало причината за западането й. Други твърдяха, че съпругата на последния съдържател избягала с друг мъж, заради което изоставеният рогоносец се отказал да поддържа заведението си. Самият Грю знаеше със сигурност, че покривът на странноприемницата се бе срутил в годината, в която самият той бе навършил дванадесет години. През всичките последвали години никой не бе обръщал внимание на западащата руина — с изключение на онези, които оглозгваха дъските й, за да ги използват за подпалки. С течение на времето развалината бе придобила съвършения цвят на сиво отчаяние, което прекрасно се вписваше в атмосферата на бедняшкия квартал. А за съвсем кратко време курвите бяха започнали да я обгръщат с яркост.
Трополенето бе започнало преди седмица — неравномерни удари на чук, долитали на различни отрязъци. Една от стените бе повалена, сетне друга. Те бяха внесли вътре и легло: самият той бе видял матрака. Бяха започнали да се навъртат работници, понесли дъски. Изглежда те бяха дърводелци от занаятчийската част на града. Никой от бедняшкия квартал не би им помогнал, не и без негово разрешение.
Подир дъжда тропането бе зачестило. Това дразнеше Грю. Оживлението бе напуснало кръчмата му, за да се премести от другата страна на улицата. По-рано той не бе осъзнавал, че е привикнал с тропота на боси крака и ритмичното проскърцване на легла. Тишината винаги бе пораждала недоверие, тя загатваше за нечие удушаване.