Скоро пресните дъски започнаха да обгръщат фасадата на руината, лишени от сивата патина на времето. Днес дърводелците бяха започнали работа върху втория етаж под погледа на мнозина зяпачи. Четирима от последните бяха се настанили край конюшнята, двама бяха спрели на улицата, а трима бяха заели позиция на собствената му веранда, загърбили кръчмата. Грю не бе ги прогонил, защото все още бе сутрин и толкова рано рядко се явяваха клиенти. Самият той никога не пиеше преди мъглата да се е вдигнала от полята. Някакъв свещеник му бе казал веднъж, че противното представлявало обида към боговете. А може би това бе куплет от някаква забравена песничка? Какъвто и да бе произходът на този съвет, Грю го следваше. И не се доверяваше на люде, които не го следваха. Но сдържането му се ограничаваше единствено до доверието, не и до готовността да им продаде алкохол. Щом Марибор отреждаше еднакви слънчеви лъчи за всички, нима той, Рейнър Грю, трябваше да съди кой може да пие?
Но ако онези тримата не си купеха нищо до пладне, щяха да продължат зяпането си от улицата, като останалите.
— Остъкляват прозорците — обяви стържещият глас на Уилърд. Той нямаше вина за звученето на гласа си: дразнещото звучене бе по-скоро възприятие на самия Грю, пил прекалено предишната вечер. За трета поредна нощ той бе заспивал върху масата си. Може би самият Рейнър бе плиснал алкохол към прозореца. Даже започваше да си спомня някакъв едностранен спор, в който двамата с него бяха влезли снощи. Нещо, свързано с упоритата мръсотия на стъклото.
Той бе очаквал, че по това време курвите ще са се върнали.
Бе смятал, че те ще се помотаят навън ден или два, където ще си подбият краката и здравата ще изгладнеят. После, когато слънцето залезеше и изникнеше наистина студеният вятър, глупавите кокошки бързо щяха да се струпат пред вратата му и да зачакат със сведени глави и подути от плач лица. Грю бе възнамерявал да ги накара да пренощуват на прага. Някои уроци трябваше да бъдат усвоени по трудния начин. Веднъж обучен, конят не се нуждаеше от припомняне, но с курвите се налагаше често да опресняваш знанията им. Особено вреден бе навикът им непрекъснато да следват нея.
През получистия прозорец можеше да види Гуен, която бе застанала върху счупената кола и важно ръкомахаше. Това не му харесваше. Тази свобода щеше да й завърти главата и да затрудни обратния й път. И без това тя винаги си бе неразбрана. Още в първия миг, в който я бе видял, Грю бе усетил, че с нея ще си има големи главоболия. Дори окъсаната рокля, която бе носила тогава, не бе могла да отнеме от смайващия й вид: тъмнокожа, тъмноока, с дълга черна демонска коса и с поглед, който влудяваше мъжете. Той й бе предложил работа и тя бе приела. А после се бе престорила, че не е разбрала същината на заетостта си. Коланът му трябваше да играе три пъти, за да я вразуми.
— Хубаво стъкло — продължаваше Уилърд.
— Бъчвите пълни ли са? — Собственият глас на Грю прободе главоболието му.
— Почти.
— Никакво почти!
Уилърд беше едро момче, чиито длани почти можеха без проблем да обхванат капака на бъчвите, само че бе мързелив като камък. Една вечер Грю го беше открил да спи в бара, бездомен. Тогава хлапакът бе работил на пътя, пропивайки надницата си и сръчкван сутрин от колегите си. Бе се оказало, че Уилърд не е в състояние да си плати вересията, затова кръчмарят го бе принудил да изплати дълга си. Сега, две години по-късно, изплащането все още продължаваше.
Рейнър отново се загледа към улицата. Уилърд беше прав; стъклата наистина бяха хубави: тънки, равни и големи. Сигурно бяха стрували цяла кесийка сребро.
Как ли е успяла?
Сигурно бе работила допълнително, скришно от него, изцяло за себе си, макар че той не виждаше как това е възможно. Грю държеше всичко под око, а и самите клиенти го познаваха достатъчно добре, за да не си помислят да го заобикалят. Всеки от работещите в „Противната глава" знаеше как работят нещата.
Грю ръководеше цялата улица.
Това не беше кой знае какво постижение, но въпреки това той се гордееше с него. Повечето от сградите бяха обикновени складчета, пълни с боклуците на хора, които живееха и работеха на по-добри места. Улица „Капризна“ (понякога обявявана за последната улица на Медфорд) изпълняваше ролята на вододел между тези, които нямаха нищо, и онези, които не представляваха нищо. По ирония на съдбата единственият друг печеливш бизнес принадлежеше на Кеньон Чистия. Прозвището си той дължеше на избраната за придобиване на прехрана дейност: варенето на сапун. Специфичната миризма, отделяна при процеса, го бе принудила да се оттегли в тази част на града, където тя нямаше да прави впечатление никому. Останалите тукашни работеха на половин ден и пиеха по цял. Ковачът Мейсън Грамън бе образцов пример; той отваряше своята работилница единствено в редките си моменти на трезвеност.