Инспекторът се огледа с непринудеността на мечок, озовал се в чаен салон.
— Какво ще кажете?
Реджиналд усмихнато повдигна чашата си. Грю леко тропна своята в нея.
Глава 13
Ейдриън яздеше зад Ройс. Северният път бе предостатъчно широк (три волски коли), но боецът умишлено се задържаше назад. Язденето един до друг съответстваше на другари. Блекуотър не изпитваше подобни чувства. Наистина бе възможно Ройс да е спасил живота му на борда на шлепа, само че бе го сторил заради грешната причина. Неотдавнашното му съдействие в конюшнята също бе предизвикано от чиста практичност. За него Ейдриън бе някакъв речен камък, удобен само по време на прекосяването.
Двамата пътуваха от часове. Слънцето отдавна бе залязло, заменено от луната, а през цялото това време крадецът не бе продумал нито веднъж. Ейдриън можеше да заспи върху седлото или да рухне в някоя крепост, а спътникът му дори нямаше да забележи.
В момента те прекосяваха пуста, безлесна местност. Тукашната растителност се изчерпваше с високи каменисти треви, които бързаха да изразят почит пред разполагащия се вятър. В далечината се издигаха някакви мрачни планини — Гхент, според Ройс и професора. Никой от тях не бе счел за необходимо да посвети Ейдриън в подробностите на мисията. Магьосникът се интересуваше единствено от присъствието на боеца, не от неговата информираност.
Самият Ейдриън не се чувстваше обиден от това. Той би предпочел изобщо да не участва. Кражбата не бе морална постъпка. Но всички онези дела, които бе извършвал през досегашния си живот, не му позволяваха да изрази възмущение.
До този момент Блекуотър не бе успял в стремежа си за промяна. Бе успявал единствено да бяга — от дома си, от една армия в друга, от Аврин в Калис. Накрая, останал без места, където да се укрива, той се бе върнал у дома. Но бягствата му пак не бяха спрели: той се бе махнал от Вернес наместо да помогне на Пикълс и бе напуснал Колнора наместо да се опита да разгадае случилото се с шлепа. А сега му предстоеше да стане крадец.
Поне се утешаваше с мисълта, че ще краде някаква си прашка книга, а не залъка на някое семейство. А ако тази услуга щеше да обезпечи образованието на Пикълс, тя можеше да се окаже най-добродетелната постъпка, някога извършвана от Ейдриън.
Блекуотър се стараеше да не мисли прекалено. Той не бе задавал въпроси, което според него бе причината да знае толкова малко. Само че бе невъзможно да прекара три дни в Шеридън и да не научи нещо. За начало бе открил, че вълната представлява основен тукашен поминък и че овцете са много повече от хората. Освен това бе открил, че град Ерванон някога е бил столица на бързо разпаднала се империя. Тези факти не представляваха голям интерес за него. Но третото нещо го бе изненадало. Гхент, най-северният регион на Аврин, не беше кралство или княжество, а църковен доминион, намиращ се под властта на нифронската църква. Ерванон бе нейно седалище и дом на патриарха. Последното Ейдриън бе чувал и по-рано. Баща му не бе обсъждал църквата, а Хинтиндар нямаше свещеник, само че всички знаеха за патриарха. Точно както знаеха за Новрон и Марибор. Това означаваше, че му предстои да краде от църквата. Ако до този момент не бе разгневил боговете, с това си деяние определено щеше да го стори.
До този момент Ейдриън не оставаше впечатлен от видяното тук. Хълмовете на Гхент приличаха на покрити с белези ветерани. Полята бяха пусти и безжизнени. От камъка, някога покривал пътя, оставаха само откъслечни участъци. Цялото място изглеждаше сухо. Някогашното величие се бе превърнало в прашасал спомен.
Подир един завой пътят поемаше по-скоро на запад. Недалеч от него растеше ниска ела, която през последната миля Ейдриън непрекъснато бе вземал за мечка.
Едновременно с подминаването на присмехулното дърво Блекуотър стигна до заключението, че професорът не понася старостта си особено добре. А той определено бе възрастен — по-възрастен от всички, които боецът някога бе срещал. По-стар от баща му, който по време на бягството му можеше да се похвали с титлата на най-възрастен човек в селото (макар всички да казваха, че той изглеждал по-млад от годините си).
А всъщност натрупаните години не бяха задължително условие за чалването. В Гур Ем Ейдриън бе познавал военачалник, говорил сякаш бе приютил в себе си едновременно две личности. Понякога те се скарваха, отказваха да се слушат една друга и принуждаваха подчинените си да повтарят всичко по два пъти. И въпросният изобщо не беше стар. Единственото добро, което можеше да се каже за Аркадиус, бе, че той крие лудостта си изключително умело. Бе трябвало да размишлява по целия този път, за да стигне до това заключение.