Трябваше да е така. Иначе не би имало смисъл в настояването му Ейдриън да придружи Ройс.
Ако Блекуотър имаше свое противоположно отражение, в момента то яздеше на тъмносив кон точно пред него. Откриването на разлики забавлява боеца в продължение на няколко часа. Дори начинът, по който Ройс яздеше, бе различен: той държеше юздите опънати, докато Ейдриън ги бе отпуснал спокойно. Крадецът се бе привел напред, свит; другият се бе отпуснал спокойно назад. Боецът често се взираше в пътя пред краката си или се занимаваше с ремъците; Мелбърн непрекъснато се оглеждаше и извърташе. С изключение на назад, разбира се.
Защо Аркадиус бе настоявал толкова за Ейдриъновото присъединяване? Защо бе представил това като условие, изявено от умиращия Данбъри? Надали беше свързано с книгата. Както Ройс многократно бе заявявал, сам би имал много по-голям шанс. И Ейдриън трябваше да се съгласи с него: той беше войник, а не крадец. Ако възнамеряваха да обсадят кулата, би могъл да помогне с опита си, но в настоящия случай Блекуотър не виждаше полза от присъствието си. Той представляваше същински мъртъв товар, влачен от човек, който го ненавиждаше.
Със сигурност нещата щяха да се развият интересно.
Ройс напусна пътя и се отправи към хълм, чийто хребет скри друма зад себе си. Ейдриън го последва и го откри близо до храсталак да привързва коня си. Няколко мига боецът остана на седлото, за да си подбере подходящо място, върху което да разположи одеялото си.
— Приемам, че ще нощуваме тук?
Ройс не каза нищо: той все още отказваше да признае присъствието му.
— Поне можеше да кажеш, че ще спрем на това място. Не, това е прекалено дълго. Спираме тук. Две думи. Това не би те утежнило? В кабинета на професора на няколко пъти изрази многословието си. Там не се затрудняваше с говоренето.
Ейдриън слезе от кобилата си и започна да смъква багажа си.
— Колко дълго пътувахме? — Той погледна към луната. — Някъде пет, може би шест часа. И през цялото време ти не продума нито веднъж. Зимата вече се усеща, нали, Ейдриън? Луната прилича на нокът, нали, Ейдриън? Я погледни онова дърво, Ейдриън, не ти ли прилича на мечка? Нищо. Дори пропусна да видиш, че бях нападнат от един ястреб и по-късно от възседнало шопар джудже, което запращаше по мен яйца с прашката си. Едно от яйцата ме повали от седлото и се наложи да се сражавам с джуджето, със сокола и с прасето близо половин час. Проклетият дребосък не спираше да запраща яйца в лицето ми, а шопарът ме държеше повален и ги облизваше. Успях да се измъкна едва когато на джуджето му свършиха снарядите.
А тогава ястребът се превърна в молец, който се заплесна по луната и отлетя.
Ройс продължаваше да се суети с вдигната качулка.
— Поне този път не ми трябваше помощта ти, слава на Марибор и Новрон.
— Ти така и не оцени помощта ми в конюшнята — отбеляза Ройс.
— Я, то говори! — Ейдриън се настани край конете, разгърна постелката си и я покри с одеялото. — Освен това ти благодарих.
— А аз останах трогнат от искреното умиление в гласа ти.
— Не беше нужно да го наръгваш. И не трябваше да убиваш всички онези хора на шлепа. Можеше просто да ми кажеш кой си ти, кои са те и какво замислят.
— Ти си имаш свои методи, аз също. До този момент не съм особено впечатлен от твоите. А моите работят.
— Тогава продължавай да ги използваш. Може би ще извадиш късмет и ще се озовеш обратно в затвора. Чувал съм, че там ще намериш купища единомислещи.
— А ти предай много поздрави на червеите — отвърна Ройс.
— Какви червеи?
— Хората, които разсъждават като теб, бързичко свършват в гроба.
— Не. Така приключват живота си само късметлиите, които си имат кой да ги погребе. И като стана дума за това, ти познаваш ли човек, който би си направил труда да погребе теб?
— Ако съм мъртъв, ще ми е все едно къде лежа. А ако не, по-добре дупката да се окаже дълбока: по-добре за закопалия ме.
— Имаш ли приятели?
— Един.
— Професорът?
— Не.
— И къде е приятелят ти?
— Нямам представа.
— Кога го видя за последно?
— Когато ме натопи в убийство и уреди затварянето ми.
— Не мисля, че осъзнаваш значението на думата приятел.
— А аз мисля, че ти живееш в някакъв приказен свят, където думите имат постоянно значение. Можеш ли да четеш и пишеш?
— Баща ми ме научи.