— Радвам се за теб. В такъв случай може би си забелязал приликата между думите приятел и неприятел. Само две букви. Може би това е просто съвпадение, а може би не.
— Не мога да отрека, че си оптимист. — Ейдриън се загърна с второто си одеяло и се обърна с гръб към спътника си.
— Успя ли да запазиш някое?
— За какво говориш?
— От онези яйца. Ако си запазил, утре може да ги използваме за закуска.
За момент Ейдриън остана объркан. В следващия миг разбра и почти се засмя.
Втория ден двамата продължиха да пътуват мълчаливо. Това вече не притесняваше Ейдриън: шегата с яйцата бе стопила част от напрежението. Излизаше, че Ройс не е чак толкова нечовечен. Пък и самият Блекуотър не беше от особено разговорливите. В случая просто го измъчваше впечатлението, че двамата са прекратили по средата някакъв разговор, подет в Шеридън. Тази мисъл го тормозеше и сега като коричката на рана. И точно като такава той щеше да се разправи с нея: за да я отстрани, първо щеше да я изчака да узрее. През живота си бе преживявал далеч по-тягостни неща; след няколко дни тази задача щеше да е останала зад гърба му.
През последните няколко мили Ейдриън бе съзирал пред себе си някакво огромно дърво — самотна тъмна черта пред хоризонта. С всеки следващ час тя ставаше все по-голяма. По пладне тя приличаше на кула, огромна кула, а двамата все още се намираха на мили от нея.
— Това е целта ни, нали? — попита Ейдриън.
Ройс бе коленичил и тършуваше в една от торбите си. За момент той повдигна очи и кимна към далечината.
— Кулата ли? Да. Остава ни около ден път.
Ейдриън престана да се взира. От това разстояние всичко имаше синкав оттенък, който се сливаше с небето. Кулата бе заела върха на огромен хълм.
Отлично място за маневри.
Блекуотър можеше да си представи редиците пехотинци, заели позиции из околните поля. Край тях нетърпеливо биеха крак конете от кавалерийските части. Тук цели легиони можеха да заемат позиция.
Кулата представляваше остатък от много по-голяма постройка. Въпросният замък сигурно бе изглеждал чутовен, подобаващ властител на околните земи. Сигурно тук се бяха провеждали грандиозни битки.
Ейдриън приседна върху тревата, опрял гръб на една канара, и се зае да си подбира храна от торбата. На дъното й се търкаляха ябълки — евтини и в изобилие по това време на годината. Тъй като в Калис подобни плодове не растяха, подир завръщането си Ейдриън се бе постарал да навакса. Сега си избра една и я гарнира с парче сирене.
— Върху какво спа снощи? — попита Ройс.
Върху земята, понечи да отвърне Ейдриън, но в следващия миг осъзна питането.
— Насмолен брезент — отвърна боецът. — В джунглата е страшно влажно. Постелеш ли обикновено одеяло, то се просмуква. Тук не е Гур Ем, само че си спомних, че росата пак имаше навика да навлажнява постелята.
Ройс кимаше.
— Интересно. Не бях се сещал за това. Идеята е добра. В армията ли ви научиха?
— Не. — Блекуотър сви рамене. — Просто ми омръзна да се събуждам наквасен. Веднъж видях как някакъв моряк намазва шапката си с катран. Той каза, че това я импрегнирало против водата. Така ми дойде идеята.
— Умно.
С леко изненадан вид крадецът бе присвил очи насреща му.
— Мога да приготвя едно и за теб. Само трябва да намеря друго парче брезент и смола.
— Не ме мисли.
— Няма да ме затрудни. А и първият път е малко труден. Ако нанесеш слоя прекалено тънко, водата пак успява да се просмуче. А ако нанесеш прекалено много, платът ще се напуква, когато го навиваш. Водата започва да си проправя път през пукнатините и това обезсмисля…
— И сам ще се оправя.
— Мога да…
— Не ми трябва помощта ти — изръмжа Ройс. Той посегна и вдигна качулката си, останала свалена през по-голямата част от деня.
Повече разговори нямаше. Двамата се нахраниха, отново възседнаха конете и продължиха пътя си.
Високо над тях се разгръщаха огромни сиви облаци. На запад се бе спуснала голяма завеса дъжд, но тя така и не се приближаваше към тях. При един поглед назад Ейдриън осъзна нещо, което кобилата му бе усетила отдавна: в продължение на мили те неусетно се бяха изкачвали. Зад тях се разкриваше внушителна гледка. До този момент не помнеше да е съзирал на толкова голяма далечина. Цели гори изглеждаха като храсталаци, а планините, до съвсем скоро заплашителни, сега изглеждаха незначителни. Пред тях кулата продължаваше да расте. Вече не беше толкова синя; личаха отделните блокове. Обгръщащите върха й зъбери бяха изработени от по-ярък материал. Вероятно той бе обгръщал цялата й снага, но бе свален отдавна. Подобна практика Ейдриън бе виждал и в Калис — някогашни крепости биваха оглозгвани, за да предадат материала си в служба на полски огради. Явно материалът от върха бе неудобен за сваляне.