Тези думи Ейдриън почти изкрещя, съпровождащ всяка сричка с удари по одеялото си. Той се бе загледал в звездите. На няколко крачки от него Танцьорка извърна глава и го погледна.
— Това не е мой проблем — отвърна въображаемият Ройс и се усмихна самодоволно. В този момент Ейдриън повече от всякога съжаляваше за отсъствието му: страшно му се искаше да заличи това изражение на самодоволство.
Мизерник.
Следващата вечер Ейдриън пристигна в Шеридън. Той умишлено пътуваше бавно, за да пристигне след залез, когато студентите вече не се навъртат навън.
Боецът се насочи направо към конюшнята. Там откри празно отделение, в което вкара кобилата си, но не я разседла. Не планираше да остава дълго. Щеше да се отбие при професора, за да му разкаже станалото, щеше да нагледа Пикълс, а след това… За след това не знаеше. Щеше да продължи на юг, може би щеше да се отправи към онзи град, за който мъжът от селото в гората бе споменал. Онзи в северния бряг на река Галевир, където приятелят му продавал съдове. Там щеше да си купи истинска храна и да прекара нощта в легло. Щом тамошните условия бяха допаднали на един грънчар, щяха да допаднат и нему. След като се запасеше, може би щеше да поеме обратно към Колнора.
А после?
Ейдриън бе обиколил половината свят, бе натрупал и похарчил богатства, бе служил на кралици и полудиви военачалници. Може би това в някакъв смисъл го бе преситило?
Нищо не му пречеше да се върне в Калис. Но тази му мисъл представляваше слабост, слабост от онзи тип, който караше алкохолиците отново да посягат към бутилката. Тигърът и писмото го бяха откъснали от кошмар, който до онзи момент той не бе осъзнавал. И освен това не искаше отново да става войник. Ейдриън оприличаваше тази част от живота си на съзряването. В един момент бе открил, че момичетата започват да го привличат и повече не можеше да гледа на тях по предишния начин. По време на детството му се бе налагало да се подчинява, но бе дошъл момент, в който трябваше да изостави тази си позиция — в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си като роб. Той познаваше добре хората, които избираха да останат в армията: те го правеха, за да се сдобият с влияние и власт. Чинът обуславяше привилегия, авторитет, почит. Ейдриън не се стремеше към нищо от тези неща. Той ги бе постигнал, но не се бе почувствал щастлив. Повече не можеше да изтегля оръжия по чужда заповед. Това бе едно от малкото неща, за които бе сигурен. Също както бе сигурен, че никога повече не иска да вижда Ройс Мелбърн.
Но какво ми остава в такъв случай?
Поне Пикълс щеше да има по-добро бъдеще. Ейдриън се усмихна, представил си вернеския хлапак в университетска тога. Поне сега животът на момчето бе поел в добра посока. Блекуотър можеше да се теши с това.
Той успя да достигне кабинета на професора незабелязан. Вратата бе затворена, принуждавайки го да почука.
— Влез — заяви вече познатият глас.
Бъркотията в кабинета също не се бе променила. Магьосникът седеше зад бюрото си, разгърнал някаква книга, стиснал чаша с димяща напитка.
Ейдриън забеляза Ройс едва след третата си крачка. Крадецът седеше в другия край на помещението, пак приседнал върху боклуците, само че този път върху някакъв сандък, и хрупаше ябълка. Наметалото си бе окачил върху скелета.
— Ти!
Друго Блекуотър не се сещаше да каже.
Ройс го гледаше със същата изненада. Подир миг крадецът поклати глава, пъхна ръка в кесията си и извади монета. Надигна се, постави я върху бюрото на професора, а после се върна да седне.
— Искрено не очаквах да те видя отново.
— А аз се надявах, че никога повече няма да те видя — рече Ейдриън. — Ти ме изостави.
— И то в рискована ситуация. Как така си оцелял?
— Не ми се наложи да се бия с тях.
— Побягнал си? Очаквано е да си бърз с тези дълги крака.
— Не съм бягал. Останах да нощувам в кръчмата, очаквайки, че ще се върнеш.
Ройс прихна.
— Напразно си чакал.
— Очевидно.
— А как така си останал жив?
— Лорд Марбъри и останалите посетители — същите, които ти възнамеряваше да убиеш — ме защитиха и излъгаха заради мен. Лордът дори излъга и за теб, само че не се оказа нужно. Ти, страхливецът, се беше изпарил.
— Не бих нарекъл това страхливост.
— А какво би го нарекъл?
— Нужда. Трябваше да се отърва от теб. Обичайно това не е проблем, но — той наклони глава към професора, който все още четеше — най-очевидният вариант отпадаше.
— Това ли е въпросната книга? — Ейдриън посочи към бюрото на професора.