Чиновникът се навъси.
— Има инспектори, които приемат подаръци от собствениците на бизнес. Тази практика не е незаконна. Господин Лимпуик не би отказал подобно предложение и от вас.
— Точно това е причината за повторното ми посещение. С тази разлика, че аз предлагам на вас споразумението, което Лимпуик е сключил с Грю. Инспекторът ми каза, че окончателното решение зависи от вас. Готова съм да ви предоставя една четвърт от печалбите ни в замяна на одобрението ви. — Тя повдигна кесията, която бе донесла, и я постави върху бюрото. — Започнахме работа съвсем неотдавна. Дори още не сме отворили официално; по-голямата част от печалбите ни бяха погълнати от ремонта. Друга, далеч по-незначителна част, бе похарчена за храна. Това е всичко, което съм в състояние да ви предоставя веднага, но мога и да ви гарантирам, че занапред ще има повече… много повече.
Чиновникът погледна към кесията и повдигна вежда.
— Не очаквам от вас да вярвате безрезервно на думите ми. Самият Реджиналд Лимпуик се убеди в потенциала на начинанието ми. Но той не разбира, че Грю никога не би имал успеха, който аз бих могла да постигна. Ако можеше, досега щеше да го е постигнал. Аз сама постигнах целия досегашен напредък. Аз ще продължа с развиването му. Защо Лимпуик да извлича облаги от вашите решения? Дайте ми одобрение и аз ще бъда в състояние да предоставям добри приходи за вас и за семейството ви в продължение на години.
Той мълчаливо се взираше в нея.
Това беше. Тя бе оставила картите на масата. Но не й харесваше погледът му. При предишното й посещение асесорът се бе отнасял с нея човешки — един от малцината в града, които не се бяха отнасяли към нея с пренебрежение. Заради тази си симпатия тя бе готова да задели част от печалбите си и не изпитваше раздразнение от нуждата да го стори. Но сега осъзнаваше, че е допуснала грешка и го е подценила. Дрехите му по нищо не приличаха на носените от Диксън или от Грю. Гуен имаше насреща си човек, който печелеше повече, отколкото би могъл да изхарчи. Какво значение имаха за него няколко монети в повече?
Непосилната тежест на поражението започна да притиска врата й. Тя се бе провалила; сега…
— Колко често бих получавал въпросния дар? Повтарям — той повдигна внимателен пръст, — че става дума за доброволен подарък, а не за партньорство?
— Разбира се. Месечно би било най-удобно, но ако се налага, бихме могли да уредим и седмичното му изплащане.
— Месечно — потвърди той.
Тя кимна.
Старецът взе перо и започна да пише.
— Погрижете се подаръците да пристигат всяко новолуние.
Гуен не можа да скрие усмивката си.
— Ще се постарая всеки от даровете да бъде изключително тежък.
Чиновникът също се усмихна.
— Имам усещането, че господин Лимпуик ще остане изключително разочарован от решението ми. — Той се обърна към един от помощниците си, за да поиска печата.
Някъде по залез Гуен излезе на бъдещата веранда. Зад нея момичетата разговаряха и се смееха шумно. Роза разказваше историята за пореден път — в случая заради Диксън и Мей, пропуснали първите три разказвания. И във всяко повторение дребната девойка увеличаваше честотата на думи като брилянтно и удивително.
Гуен се премести в самия край на настоящата дъсчена платформа и се облегна на една от гредите, които някой ден щяха да крепят покрива. Кръчмата от другата страна на улицата бе притихнала. Вътре светеше, но вратата бе затворена; отвъд прозорците не се забелязваше движение. Интересно дали Грю вече бе узнал? Надали в бедняшкия квартал бе останал човек, който да не е научил. Разказите на Роза оставяха впечатлението, че Гуен е надвила огнедишащ дракон, заплювайки го в окото. Тя бе сторила невъзможното. Тя бе героиня.
Калианката продължаваше да се обляга, споходена от странна меланхолия.
Спечелих битката, но дали не изгубих войната?
Две кучета щъкаха по протежение на улицата в дирене на храна. Те и някакво разхлабено платнище представляваха единствен източник на движение.
Тя бе похарчила златните си монети. Бе се спасила, а заедно със себе си и неколцина други. Но имаше вероятност това да не е трябвало да се случва. Голяма вероятност. Слабостта й бе провалила всичко. Тези монети й бяха поверени по някаква причина. От смъртта на майка си насам всяка сутрин Гуен се бе събуждала с мисълта за себеотвержена задача. А съвсем неотдавна тя бе захвърлила единственото доказателство за съществуването на мъжа със златните монети. Тя се бе разделила с вярата си в замяна на сигурност. Струваше й се, че е изгубила част от себе си; по-добрата част.