Носеше роклята, която беше купила за бала миналата година, когато беше сигурна, че Хънтър Морисън ще я покани. Вместо това Хънтър бе поканил Закари Суейн — очевидно на всички освен на Цитра им беше ясно, че ще стане така. Оттогава двамата със Закари бяха двойка, а Цитра не беше намерила приложение на роклята.
Когато я облече, остана по-удовлетворена, отколкото предполагаше. Тийнейджърките се променяха много за една година, но сега тази рокля — чиято покупка тогава беше плод по-скоро на пожелателно мислене — всъщност ѝ стоеше идеално.
В съзнанието си беше стеснила кръга на вероятните тайни обожатели. Би могъл да е само един от петимата, най-много двама, с които би ѝ било приятно да остане насаме. Останалите трима можеше да изтърпи единствено от възпитание. До известна степен обаче ѝ беше забавно да прекара вечерта, като се преструва на претенциозна.
Баща ѝ настоя да я закара.
— Обади се, когато си готова да те взема.
— Ще се прибера с обществен транспорт.
— Все пак се обади — не се предаваше той. Каза ѝ, че е много красива, поне за десети път, и продължи напред, за да направи място на лимузините и бентлитата, образували опашка зад него. Тя пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по мраморните стъпала — чувстваше се странно, като Пепеляшка на бала.
Щом влезе, не я насочиха нито към оркестъра, нито към главното стълбище, което водеше към балкона. Вместо това портиерът погледна билета, погледна нея, а след това отново билета и повика друг портиер, който лично да я ескортира.
— За какво е всичко това? — учуди се тя. Първата ѝ мисъл беше, че билетът е фалшив и я водят към изхода. Вероятно все пак беше шега и тя вече съставяше наум списък със заподозрени.
Но в този момент вторият портиер каза:
— Винаги придружаваме лично гостите до ложите, госпожице.
Ложите, припомни си Цитра, бяха изключителна привилегия. По принцип бяха запазени за личности, твърде значими, че да могат да се смесват с масите. Обикновените хора не можеха да си го позволят, а дори и да можеха, нямаше да бъдат допуснати. Докато следваше портиера по тясното стълбище към ложите от лявата страна, Цитра започна да се плаши. Не познаваше никой, който имаше толкова пари. Ами ако поканата беше пристигнала при нея по грешка? Или ако наистина някоя толкова важна особа чакаше Цитра, какви намерения имаше, за бога?
— Пристигнахме! — Портиерът дръпна завесата на ложата, където вече седеше момче на нейната възраст. Имаше тъмна коса и светла, осеяна с лунички кожа. Той се изправи, щом я видя, и Цитра забеляза, че под панталоните на костюма му се подава твърде голяма част от чорапите му.
— Здрасти.
— Здравей.
И портиерът ги остави сами.
— Оставих за теб мястото по-близо до сцената — каза той.
— Благодаря. — Тя се настани, като се опитваше да разбере кой е той и защо я е поканил тук. Не помнеше да го е виждала. Дали се предполагаше, че трябва да го познава? Не искаше да си проличи, че няма представа кой е той.
После той избърбори изненадващо:
— Благодаря ти.
— За какво?
Момчето държеше покана, която изглеждаше точно като нейната.
— Не съм голям почитател на операта, но все пак е по-добре, отколкото просто да си седя у дома. Е… очаква ли се да те разпозная?
Цитра се изсмя с глас. Тя нямаше таен обожател; изглежда и двамата бяха субекти на загадъчен сватовник, което я накара да сформира нов списък наум — на челно място стояха собствените ѝ родители. Вероятно това беше синът на техни приятели… и все пак подобна постановка беше доста безумна дори и за тях.
— Кое е толкова забавно? — попита момчето и тя му показа идентичната покана. Той не се разсмя. Вместо това изглеждаше обезпокоен, но не каза защо.
Представи се като Роуан, ръкуваха се и в мига, в който светлините угаснаха, завесата се вдигна и музиката прогърмя твърде силно, че да могат да водят разговор. Операта беше на Верди — La Forza del Destino, „Силата на съдбата“, но очевидно не силата на съдбата беше събрала тези двама души. Бе съвсем преднамерена постъпка.
Музиката беше величествена и прекрасна, докато на Цитра не ѝ дойде твърде много. А сюжетът, макар и лесен за следене дори без да знаеш италиански, не беше особено въздействащ за нито един от двамата. Все пак произведението датираше от Епохата на смъртните. Война, мъст, убийства — всички тези теми, около които беше заплетена историята — бяха премахнати от модерната реалност до такава степен, че малко хора можеха да се отъждествят с тях. Катарзисът би могъл да се изгради само около мотива за любовта, а предвид факта, че бяха непознати, събрани в ложа в операта, той предизвикваше по-скоро усещане за неудобство, отколкото за пречистване.