— Добро утро, Косач Фарадей — поздрави тя, щом минаха покрай масата с деликатеси, а след това огледа с интерес Цитра и Роуан. — Това племенниците ви ли са?
— Всъщност не — отговори той с известно презрение към предположението за роднини, но Цитра не се впечатли от тона му. — Взех стажанти.
Очите на жената леко се ококориха.
— Каква била работата! — възкликна тя, но не стана ясно дали идеята ѝ се струва добра, или лоша. — Занаятът влече ли ги?
— Ни най-малко.
Тя кимна.
— Е, тогава вероятно са подходящи. Нали знаете какво казват: „На бодлива крава бог рога не дава“.
Косачът се усмихна.
— Надявам се някой ден да ги запозная с щрудела ти.
Тя кимна към тях двамата.
— Е, той върви с поговорката.
Щом отминаха, Косач Фарадей обясни, че с жената отдавна са приятели.
— Готви ми от време на време. Освен това работи в кабинета на патолога. С моята работа е добре да имам приятел там.
— Гарантирате ли ѝ имунитет? — попита Цитра.
Роуан си помисли, че Косачът може да се възмути от въпроса, но той отговори:
— Форумът на Косачите не гледа с добро око на онези, които си имат любимци, но аз съм намерил начин да ѝ осигуря имунитет в продължение на години, без да парадирам особено.
— Ами ако друг Косач реши да я прибере?
— Тогава ще присъствам покрусен на погребението ѝ — отвърна той.
Докато пазаруваха, Цитра си взе нещо за хапване, а Косачът я изгледа със съмнение.
— Наистина ли е нужно? — попита той.
— Нужно ли е нещо в действителност? — отговори Цитра.
Отношението на Цитра към Косача се стори забавно на Роуан, но все пак ѝ се получи. Той я остави да задържи чипса.
Роуан се опита да подходи по-практично — вземаше яйца, брашно, различни видове протеини и гарнитури, които да им подхождат.
— Не вземай продукти, наподобяващи пилешко — посъветва го Цитра, като огледа избраните от него стоки. — Довери ми се, майка ми е инженер по синтез на храните. На практика това не е пилешко. Отглежда се при лабораторни условия.
Роуан взе друг пакет замразен протеин.
— Какво ще кажеш?
— Морски стек? Защо не, стига да обичаш планктон, пресован във формата на месо.
— Вероятно е по-добре сама да избереш храната, вместо да трупаш само сладкиши и чипсове.
— Винаги ли си толкова скучен? — попита Цитра.
— Той не каза ли, че трябва да живеем като него? Не мисля, че сладоледът с вкус на бисквитки се вписва в стила му на живот.
Момичето му се ухили подигравателно, но смени вкуса с ванилов.
Продължиха да пазаруват и Цитра беше тази, която първа забеляза двама подозрителни на вид тийнейджъри, които вървяха по петите им в магазина, прокрадваха се зад тях и се опитваха да си придадат вид, сякаш просто пазаруват.
Вероятно бяха от онези неприятни неприемливи — хора, които намираха наслада в поведение, граничещо със законното. Понякога неприемливите си позволяваха минимално нарушаване на правилата, макар бързо да губеха интерес, тъй като бяха наясно, че няма да останат незабелязани от Бурята и ще бъдат порицани от службите на мира. По-буйните нарушители се третираха с допълнителна доза нанити в кръвоносната система, достатъчно мощна, че да предотврати желанието за всякакви противозаконни действия. Ако и това не помогнеше, човек се сдобиваше с персонален служител на мира двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Цитра имаше един такъв чичо. Той наричаше своята служителка „ангел хранител“ и накрая се беше оженил за нея.
Момичето дръпна ръкава на Роуан, за да му покаже неприемливите, без да привлича вниманието на Косач Фарадей.
— Защо мислиш, че ни следят?
— Вероятно смятат, че сме тук за Прибирането, и просто искат да гледат — предположи Роуан и теорията му звучеше доста правдоподобна. Все пак се оказа, че мотивите им са били други.
Тримата се бяха наредили на опашката и изведнъж единият сграбчи ръката на Косач Фарадей и целуна пръстена, преди той да успее да му попречи. Пръстенът светна в червено — индикация, че беше получил имунитет.
— Ха! — възкликна неприемливият, неспособен да прикрие триумфа от стратегическия си ход. — Получих имунитет за година… и не можете да го отмените! Наясно съм с правилата!
Косач Фарадей остана невъзмутим.
— Да, браво на теб — каза. — Имаш имунитет за триста шейсет и пет дни. — След това го погледна в очите и допълни: — Ще се видим на триста шейсет и шестия.
Изведнъж самодоволното изражение на младежа посърна. Запелтечи, но приятелите му го дръпнаха. Избягаха от магазина колкото можеха по-бързо.